А после, след седем дни, също толкова внезапно, както се бяха появили, гущерите изчезнаха. Никой не разбра къде отидоха, а те оставиха по един-двама представители във всяка стая, колкото бяха обикновено, спокойно да изпълняват своите утвърдени от векове и достойни задължения да унищожават множеството мухи, които тормозеха обитателите на дома. Хората озадачено клатеха глава, захващаха се отново за работата си и с чувство на обреченост очакваха да ги връхлети следващата напаст. Дали телата им ще се покрият с рани? Дали река Роданус10 ще потече червена от кръв?
Не се случи нищо и нашествието на гущерите скоро беше забравено, хората отново започнаха да дремят неспокойно по входовете и атриумите в тежката ароматна жега.
Пред Базиликата на Арелате — великолепна каменна постройка, подобна на крепост, най-голямата църква в Южна Галия — търпеливо стояха сватбарите и клюмаха в най-голямата жега, скупчени в малката ивица сянка, която хвърляше сводът на главния вход. Очакваше се процесията да тръгне всеки момент и офицерите от свитата стягаха нагорещените си церемониални доспехи, които бяха разхлабили по-рано, когато металът почна да пари кожата им. Точно когато се строяваха, за да влязат в църквата, по безлюдната улица откъм военния гарнизон досами градските стени се чу тропот на копита. Всички спряха и погледнаха натам. В гарнизонен град като Арелате половината от преминаващите всеки ден или поне в най-голямата горещина, когато дюкяните затваряха и на пазара движението съвсем замираше, бяха вестоносци и някой от обозите на войската.
Новодошлият обаче не беше обикновен вестоносец. Самият предводител на гарнизона, блестящ в пурпурния си плащ и излъсканата си броня, която слагаше само по специални поводи, се приближи до сватбарите, скочи от коня си и припряно отдаде чест. Генерал Флавий Еций, губернатор на Галия и Италия, пълководец на легионите на Западната империя, излезе от сянката и го поздрави.
— Да разбирам ли, че ще присъстваш на церемонията, трибуне? — попита Еций с нотка на раздразнение в гласа — Мисля, че се разбрахме гарнизонът да остане в трибунала през целия ден.
Офицерът отпусна ръка и бързо избърса потта от лицето си с края на плаща си.
— Прости ми, господарю, но току-що пристигна важно съобщение. Реших, че е най-добре лично да ти го предам.
— Дали не може да почака?
— От император Валентиниан е, господарю.
Адютантът Флоренций, когото Гауденций беше дал на служба в щаба на Флавий преди години, излезе, куцукайки, от сянката, под която бе застанал да чака също като Флавий, и месинговата топка на края на дървения му крак отекна силно по горещите плочи. Беше нисък, с прекомерно развита мускулатура на плещите и ръцете, издаваща човек, който много години се е движил с патерици, докато намери майстор, способен да му направи изкуствен крайник. Лицето му бе избръснато доста небрежно, но посивялата му коса беше подстригана равно и късо в привичния за легионерите стил. Макар да бяха минали две десетилетия, откакто не бе командвал мъжете си в битка, държането и изразът на лицето му си оставаха същите като на центуриона, който бе някога. Той нагласи яката на твърдата си церемониална броня и нетърпеливо хвърли поглед към тъмнината на църквата. Още не бяха дали сигнал за тръгването на процесията.
— Остави на мен, господарю — каза той решително и протегна ръка към съобщението. Командирът на гарнизона му го подаде и Флоренций набързо го прегледа.
— Императорът изпраща трима представители на Източната империя да обсъдят държавни дела с теб, господарю, и те моли да им осигуриш пълен военен ескорт и да ги придружиш през Алпите…
Еций го прекъсна и се обърна към командира на гарнизона:
— Трибуне, осъзнаваш ли какъв ден е днес?
— Да, господарю…
— Знаеш ли кои ще са гостите ни?
— Известно ми е, господарю, че сред тях е кралят на вестготите Теодорих…
— Теодорих — най-старият ми приятел, най-силният съюзник на Рим, който може да се превърне в най-големия му враг. А мислиш ли, че императорът има представа какъв ден е днес?
Трибунът не отговори веднага.
— Може би е забравил, господарю.
— Кога е пратил писмото?
Флоренций отново погледна съобщението.