— Но кой… — започна той.
— Генерал-лейтенант Шамбли Тъкър. Заместник-началник на Службата за военно разузнаване и сигурност. Ръководител на проекта „Вършачка“. Той направи баща ти изкупителна жертва, за да се защити. Той даде заповед да стрелят. Запомни това име: Шамбли Тъкър.
Майка му млъкна, цялата в пот, задъхана, сякаш е участвала в маратон.
— Благодаря, че ми го казваш — безизразно рече той.
— Не съм свършила. — Ново мъчително поемане на дъх. Гедеон виждаше на стената уреда, измерващ сърдечния й ритъм. Пулсът й надвишаваше сто и четирийсет.
— Не говори повече. Трябва да почиваш.
— Не — с внезапна настойчивост каза тя. — Ще имам време да почивам… по-късно.
Гедеон зачака.
— Знаеш какво се случи после. Ти също го преживя. Постоянното местене, бедността. Мъжете… Просто не успях да се съвзема. Животът ми всъщност свърши в деня, в който убиха баща ти. Оттогава чувствам душата си мъртва. Бях ужасна майка. А ти… това беше страшна травма за тебе.
— Не се безпокой, оцелях.
— Сигурен ли си?
— Разбира се. — Ала дълбоко в сърцето го преряза внезапна болка.
Дишането й започна да се забавя и Гедеон усети, че ръката й постепенно се отпуска. Майка му заспиваше. Той внимателно сложи ръката й върху завивката. Но когато се наведе, за да я целуне, ръката й се стрелна нагоре и тя го хвана за яката с мършавите си пръсти. Очите й се впериха в неговите.
— Отмъсти!
— Какво?
— Направи с Тъкър същото, което той направи с баща ти. Унищожи го. И се погрижи накрая да разбере кой и защо го е съсипал.
— Господи! Ти разбираш ли какво искаш? — възкликна Гедеон и панически се огледа. — Не знаеш какво говориш, мамо!
Гласът й спадна до шепот.
— Не бързай. Довърши следването си. Учи. Наблюдавай. Чакай. Ще измислиш начин.
Ръката й бавно се отпусна и тя отново затвори очи. Издишваше сякаш цяла вечност, все едно това е последният й дъх. И в известен смисъл наистина беше така, защото изпадна в кома и след два дни почина.
Това бяха последните й думи, думи, които безкрайно щяха да отекват в ума му. „Ще измислиш начин“.
3.
Гедеон Крю излезе от боровата гора на поляната пред хижата. Носеше алуминиев тубус с въдицата си, а на рамото му висеше брезентова торба с две пъстърви в гнездо от мокра трева. Беше чудесен ден в началото на май и слънцето нежно галеше кожата на тила му. Докато вървеше през тревата, дългите му крака вдигаха във въздуха пчели и пеперуди.
Хижата беше в отсрещния край — ръчно одялани трупи, замазани с глина, покрив от ръждивочервена ламарина, два прозореца и врата. На покрива дискретно тъмнееха няколко слънчеви панела, до които беше монтирана сателитна чиния.
Планинският склон се спускаше към огромната долина Пиедра Лумбре, а на хоризонта като сини зъби се издигаха далечните върхове на Южно Колорадо. Гедеон работеше в „Хълма“ — Националната лаборатория Лос Аламос — и нощуваше в евтин служебен апартамент в блок на ъгъла на Тринити и Опенхаймер. Но прекарваше уикендите — и истинския си живот — в тази хижа в планината Хемес.
Отвори вратата и влезе в кухненския бокс. Смъкна торбата от рамото си, извади изкормените пъстърви, изми ги и ги подсуши. Включи айпода си и след кратък размисъл избра Телониъс Мънк. От тонколоните се понесоха ударните акорди на „Зелени комини“.
Смеси лимонов сок, сол, зехтин и прясно смлян пипер и заля рибата с маринатата. После изброи наум останалите съставки на truite à la provençale1: лук, домати, чесън, вермут, брашно, риган и мащерка. Обикновено се хранеше истински само по веднъж на ден, с ястие от най-високо качество, сготвено лично от него. Беше почти дзенбудистко изживяване — и самото готвене, и бавното хранене. Ако все още беше гладен, най-често се задоволяваше с понички, чипс и кафе в движение.
Изми си ръцете, отиде в дневната и сложи алуминиевия тубус в старата стойка за чадъри в ъгъла. Пльосна се на кожения диван и изтегна крака. Запаленият повече заради атмосфера, отколкото заради топлина огън пращеше в голямата каменна камина. Следобедното слънце хвърляше жълтеникава светлина върху закованите над нея рога от лос. На пода беше просната меча кожа, по стените висяха стари дъски за табла и шах. По масичките бяха разхвърляни книги, други бяха натрупани на земята, а етажерката в отсрещния край на стаята се пръскаше от томове, натъпкани по всевъзможен начин във всяко свободно пространство.