Войнствените мъже може да са родени от мечтателни, или сестрите им да са силни колкото тях и по-решителни. И ето че аз, докато крачех сред тълпата, съставена главно от еклектици и граждани (които не ми изглеждаха много по-различни от несусианците, само дето облеклото и маниерите им бяха по-грубовати), се размислих за тъмнооки, смугли жени, жени с лъскави черни коси, гъсти като опашките на пъстрите коне, които яздеха техните братя, жени, чиито лица си представях силни и нежни едновременно, жени, способни на ожесточена съпротива и бърза капитулация, жени, които можеха да бъдат спечелени, но не и купени — ако въобще съществуват такива жени на света.
Въображението ме отведе от обятията им към местата, където можеше да ги открие човек, в усамотени хижи на завет до планински ручеи или в кожени юрти, самотно разпънати по високопланинските пасища. Скоро се опияних от мисълта за планината така, както навремето се бях опиянил от мисълта за морето, преди учителят Палемон да ми обясни къде по-точно се намира Тракс. Колко величествени са те, неподвижните идоли на Ърт, издялани с непонятни инструменти във времена незапомнено древни, и до днес възправят над ръба на света главите си, увенчани с владишки корони, тиари и диадеми, инкрустирани със сняг, глави с очи като градове, и снаги, чиито плещи намятат зелени гори.
И така, скрит под робата на обикновен гражданин, аз си пробивах път по улиците, които гъмжаха от хора и воняха на тор и готвено, а въображението ми рисуваше картини от камък и кристални потоци като колиета.
Като малка, Текла, изглежда, бе пътувала поне до подножието на тези върхове, без съмнение за да избяга от жегата на някое особено горещо лято, защото много от образите, които се появяваха в съзнанието ми (по своя воля, както ми се струваше), бяха определено детински. Виждах скалнолюбиви растения, чиито девствени цветове съзирах с онази непосредственост на зрението, която е недостъпна за възрастните, освен ако не коленичат. Виждах пропасти, които изглеждаха не просто страшни, а потресаващи, сякаш съществуването им противоречеше на самите природни закони. Виждах върхове толкова високи, че нямаше начин да имат била, сякаш открай време светът падаше от някакви невъобразими небеса, които все още държаха в клещите си планините.
Накрая стигнах до замъка Асиез, след като прекосих града кажи-речи по цялата му дължина. Представих се на пазачите при портата, те ме пуснаха да вляза и аз се качих до върха на главната кула, както някога се бях качил в нашата кула Матачин, преди да се сбогувам с учителя Палемон.
Кулата Матачин, където бях отишъл да си взема довиждане с единственото място, което познавах, беше едно от най-високите места в Цитаделата, която на свой ред беше издигната на едно от най-високите места в района на Несус. Градът се бе ширнал пред мен, докъдето ми стигаше погледът, а Гиол го пресичаше като зелената лига на плужек, който лази бавно по карта. Дори Стената се виждаше тук-там на хоризонта, а сенките и на най-високите хълмове бяха в краката ми.
Тук впечатлението беше съвсем различно. Бях възседнал Асис, която се лееше на подскоци към мен по поредица от каменни стъпала, всяко с височина два и дори три пъти колкото високо дърво. Шупнала като разбити на сняг яйца под блясъка на слънцето, реката изчезваше под мен и отново се появяваше като сребърна панделка, препускаща през град, така спретнат и сбран в нанадолнището си, че приличаше на онова село в кутия, което бях получил (всъщност Текла беше получила) за един от рождените си дни.
И въпреки това стоях не другаде, а на дъното на купа. Навсякъде около мен скалните стени се възправяха към небесната шир и погледнех ли коя да е от тях, изпитвах съвсем реалното усещане, за миг поне, че някой магьосник се е заиграл с въображаеми числа и е завъртял гравитацията до прав ъгъл спрямо нормалната й посока, така че височината пред очите ми всъщност е хоризонталната повърхност на света.
Час или повече, струва ми се, се взирах нагоре към тези стени и следях с поглед паяжината на водопада, който се плискаше по тях с гръм и неопетнена чистота преди да се съедини с Асис, гледах и облаците, уловени в междината им, които сякаш се притискаха в непреклонните стени като объркани овце в каменна кошара.
Накрая се уморих от великолепието на планината и от своите планински мечти — или по-скоро, не толкова се уморих, колкото се замаях и световъртеж се разплиска в главата ми, така че виждах безмилостните височини дори ако си затворех очите, а същата нощ и много нощи след нея сънувах как падам в пропастта между тях или вися, впил окървавени пръсти в безнадеждните им стени.