— Дошъл е някой, който ме търси?
Баща му кимна и широкото му лице помръкна. Забелязал беше тревогата в очите на сина си, когато той хвърли бърз поглед към вратата.
— Странник, също както тогава. Пристигна преди няколко минути. Пита за теб. Чака в предверието. Но не…
— Ший, какво можем да направим? — намеси се бързо Флик. — а дори камъните на елфите не са в нас, за да ни защитават.
— Ами… не знам — измърмори брат му, който отчаяно се мъчеше да събере мислите си. — Можем да се измъкнем през задния вход…
— Я почакайте малко — Курсад Омсфорд беше чул предостатъчно.
Сграбчи здраво раменете им, извърна ги рязко с лице към него и ги изгледа недоумяващо.
— Не съм възпитавал децата си да бягат от трудностите. — Втренчи се в разтревожените им лица, после поклати глава. — Трябва да се научите да решавате проблемите си, а не да бягате от тях. Я виж ти. Та вие сте си у дома, сред близки и приятели, които няма да ви изоставят. Какви са тези приказки за бягство?
Пусна ги и отстъпи крачка назад.
— Сега ние тримата ще излезем и ще се изправим пред този човек. Изглежда голям особняк, но докато разговаряхме, звучеше приятелски настроен. Не мисля че еднорък човек може да си мери силите с трима цели целенички мъже. Нищо, че има шип.
Ший го прекъсна бързо:
— Еднорък ли каза…?
— Изглежда е пътувал много, за да стигне дотук. — Старият Омсфорд сякаш не беше чул въпроса му. — Носи някаква кожена торбичка и твърди, че е твоя. Предложих му да ми я даде, но той отказа. Каза, че няма да я даде на никой друг, освен на теб.
Изведнъж Флик разбра.
— Трябва да е нещо важно — каза баща му. — Каза ми, че си я загубил на път за дома. Как ли е станало това?
Курсад Омсфорд трябваше да чака доста дълго, докато получи отговор на въпроса си. Двамата му сина се втурнаха край него, излетяха през кухненската врата и вече бяха на средата на коридора, водещ към предверието на странноприемницата.