Выбрать главу

— Не и аз!

— А може би друго е името, което не ви дава покой, братко бароне? — продължи да върти пръст в раната Джарак Нанкенсеен, който неведнъж в Лондра бе кръстосвал шпага с барона за благосклонността на някоя хубавица. — Дали пък не тъгувате по онази русокоса немирница, Изелда? Хайде, бароне, признайте, че сте влюбен. Сладка любов, а?

Баронът не отговори, но ръката му неволно се плъзна към затъкнатия в пояса меч и сграбчи яростно дръжката. В следния миг иззад вълчата маска се разнесе звучен спокоен глас, чийто притежател очевидно умееше да се владее.

— Отмъщение, барон Джарак Нанкенсеен, ето това е истинската причина…

— Вие сте човек на чувствата, скъпи ми бароне… — настояваше пресипнало Джарак Нанкенсеен.

Мелиадус пусна дръжката на меча, протегна ръка и изтръгна забитото в земята знаме.

— Те оскърбиха краля-император, моята родина и мен самия. Вярно е, че желая това момиче, но не защото изпитвам слабост към нея, а за да се забавлявам…

— Разбира се, разбира се — кимна с нескрита насмешка Джарак Нанкенсеен.

— А що се отнася до останалите — с тях също ще се позабавлявам в моята тъмница в Лондра. Дориан Хоукмун, граф Медни, Боуджентъл философът, нещастният получовек Оладан от Българските планини — чакат ги дълги години нетърпими мъчения. Кълна се в Руническия жезъл, че ще го сторя!

В този момент зад гърбовете им се разнесе тропот. Бароните се извърнаха срещу премигващите светлинки на ножарите и забелязаха, че по склона на хълма към тях се приближава лека платнена носилка, нарамена от дузина атинянски военнопленници, приковани за ръкохватките й. В носилката се излежаваше не друг, а Шенегар Трот, графът на Съсекс. Граф Шенегар презираше обичая да се носи маска и вместо нея предпочиташе сребърна отливка с окарикатурено изображение на собствения си лик. Не принадлежеше към нито един от ордените, ала се радваше на уважението както на самия крал-император, така и на двора, заради несметните си богатства и свръхчовешката храброст, проявена в не едно сражение — макар по маниери, облекло и поведение да приличаше на разглезен и глуповат галеник на съдбата. Неговата дума тежеше дори повече от тази на барон Мелиадус, защото времето бе показало, че съветите му са почти винаги безпогрешни. Изглежда, бе чул последните реплики, защото още с приближаването си се намеси в разговора.

— Опасна клетва казахте, милорд Мелиадус. Подобна клетва нерядко носи нещастие на онзи, който я е произнесъл…

— Заклех се с ясното съзнание за всички възможни последствия — прекъсна го Мелиадус. — Не се безпокойте, граф Шенегар, аз ще пипна тези бегълци.

— Дойдох при вас, побратими — рече Шенегар Трот, — за да ви напомня, че нашият сияен крал-император гори от нетърпение да ни види и да изслуша доклада за последната битка.

— Ще потегля незабавно за Лондра — обяви барон Мелиадус. — Там ще се консултирам с моите учени-магьосници, на които съм заръчал да открият способ, за да заловя нашите заклети врагове. Довиждане, побратими.

След тези думи баронът дръпна юздите, обърна коня и препусна надолу по хълма, изпроводен от погледите на другите перове. Чудовищните маски се спогледаха, озарени от светлината на факлите.

— Току-виж ни докарал нещастие с тази негова упоритост — промърмори един от войните.

— Голяма работа! — захили се в отговор Шенегар Трот. — Ако с нас си отиде и целият свят…

В отговор на тази забележка иззад обсипаните със скъпоценни камъни маски се разнесе див, оглушителен смях. Това беше смях на безумци, ненавиждащи всичко на този свят, дори себе си.

Именно в това се криеше силата на Господарите от Тъмната империя — нищо на този свят, пък било и собственият им живот, нямаше значение. Да сеят ужас и смърт и да оставят зад себе си разруха за тях бе най-върховно удоволствие и забавление, а също и единственият начин да прогонят досадата, докато удари часът на отредения им край. Войната за поданиците на Тъмната империя бе само лек срещу скуката…

ВТОРА ГЛАВА

ТАНЦЪТ НА ФЛАМИНГОТО

Призори, когато гъстите ята исполински розови птици се вдигаха над тръстиките и се рееха в небето, следвайки сложните фигури на своя утринен ритуален танц, граф Медни спираше на брега на лагуната, за да се полюбува на тънещите в здрач мочурища и речни ръкави, заобикалящи обраслите в гъсталаци островчета, сякаш разчиташе йероглифи от полузабравен древен език.

Напоследък у него се бе пробудил интерес към живота на тези странни птици; струваше му се, че съществува някаква далечна и мистична връзка между тях и блатистия пейзаж, и той несъзнателно търсеше ключа към скритото послание.