— Те били най-добрите — обади се Боби.
Джулиън направи пренебрежителна гримаса.
— Изобщо не можели да се мерят със спартанците.
— Давайте, спартанци! — извика Томи. — Те са нашият училищен талисман.
— Прекъсваш историята — скара му се Боби и го събори на земята.
— Никога не бива да удряш брат си — каза Джулиън; гласът му бе строг, ала едновременно с това някак странно мек. — Братята трябва да се бранят един друг, не да се нараняват.
Иронията в думите му накара сърцето на Грейс да се свие от болка. Колко жалко, че никой не бе научил неговите братя на същото!
— Съжалявам — извини се Боби. — И какво станало след това?
Преди Джулиън да успее да отговори, най-малкото момиченце падна, разпилявайки всички пръчки и камъчета. Момчетата се развикаха, ала Джулиън бързо ги успокои, като в същото време изправи Алисън на крака и я докосна по върха на нослето. Тя се разсмя, а той подреди наново играта.
Боби взе един камък, тъй като беше негов ред, а Джулиън продължи оттам, където беше спрял.
— Македонският пълководец огледал хълмовете, между които римляните били приклещили войската му. Да ги обходят по фланга било невъзможно, пътят за отстъпление бил отрязан.
— Какво направили? Предали ли се?
— Никога! — уверено отсече Джулиън. — По-добре смърт, отколкото безчестие.
Джулиън прекъсна разказа си за миг, когато думите отекнаха в съзнанието му. Същите думи, които някога бяха вдълбани върху щита му. Като командир, той бе живял, воден от тях. Като роб отдавна ги бе оставил да потънат в забрава.
Момчетата се приближиха още малко.
— И те били убити? — попита Кейти.
— Някои от тях — отвърна Джулиън, мъчейки се да пропъди връхлетелите го спомени. Спомени за мъжа, който някога не признаваше друг господар, освен себе си. — Ала не и преди да обърнат римляните в бяг.
— Как? — нетърпеливо попитаха момчетата.
Този път Джулиън улови малката Алисън, преди отново да е прекъснала играта им и й подаде червената й топчица. Тя се настани на коляното му и той я задържа там, обвил ръка около кръста й.
— Докато римляните се спускали отгоре им, македонският пълководец, знаейки, че врагът очаква от него да събере воините си накуп, като по този начин щели да се превърнат в лесна мишена за римската кавалерия и за стрелците, които били залегнали на хълмовете, решил да направи друго. Наредил на хората си да се разпръснат и да насочат копията си към конете, за да развалят бойния строй на врага.
— И успели ли? — попита Томи.
Дори на Грейс започваше да й става интересно.
Джулиън кимна.
— Римляните не очаквали подобна тактика от една цивилизована армия. Напълно неподготвена за такъв ход, войската им била разпръсната.
— А македонския пълководец?
— Надавайки мощен боен вик, той пришпорил своя кон Мания напред през полето и нагоре по възвишението, по което бягали римските генерали. Те се обърнали, за да се бранят, ала всичко било напразно. С ярост в сърцето заради измяната на своя войник, той ги избил до крак, като пощадил живота само на едного.
— Защо? — попита Боби.
— За да изпрати послание.
— Какво? — попита Томи.
Нетърпеливите им въпроси накараха Джулиън да се усмихне.
— Пълководецът съдрал римското знаме на парчета и ги използвал, за да спре кръвта, която шуртяла от раните на пощадения враг. После се усмихнал сурово и рекъл: „Roma delenda est.“ Рим трябва да бъде разрушен. След това отпратил победения генерал да отнесе това послание в римския сенат.
— Леле! — възкликна Боби възторжено. — Иска ми се ти да ми беше учител! Тогава може и да премина по история.
Джулиън разроши тъмната коса на момченцето.
— Ако от това ще ти стане по-добре, когато бях на твоите години, аз също не си падах по историята. Единственото, което исках, бе да правя пакости.
— Здравей, госпожице Грейс! — каза Томи, който най-сетне я бе забелязал. — Чу ли какво ни разказа Джулиън? Той каза, че римляните били лоши.
Грейс се усмихна.
— А ако някой знае, това е Джулиън.
— Ще ми оправиш ли куклата? — помоли Кейти и я протегна към Джулиън.
Той пусна Алисън, взе играчката и намести откъснатата й ръчичка.