— Вие, изглежда, не сте любител на блянове? — засмя се Уейл.
Бърн се постара да не заприлича на целомъдрена дева, но не успя кой знае колко:
— Аз предпочитам музиката.
— Е, тя също е хубаво нещо — прие търпеливо реакцията му Уейл, — но така по-трудно ще ви обясня какво са обертоновете в бляновете. Дори хората, които са изкушени за блянове, няма да могат да ви обяснят, ако ги помолите. Но все пак те знаят, че мечтанията не са хубави, ако в тях няма обертонове, дори и да не са в състояние да ви обяснят защо. Ами вижте, когато един опитен мечтател потъва в блянове, той не измисля история като онези старомодните от телевизията или книгите филми. Те имат серия от малки видения. Всяко едно от тях си има няколко значения. Ако ги изследвате внимателно, бихте открили дори пет-шест значения. Докато при абсорбирането на бляновете по обичайния начин не бихте успели да ги забележите. Повярвайте ми, моите психолози посвещават много часове само на този аспект. Всичките обертонове, различните значения се смесват в един поток от насочени чувства. Без тях всичко би било скучно, безвкусно.
Ами ето тази сутрин аз подложих на тест едно момче. Десетгодишно е, но е надарено. За него облакът не е само облак, той е в същото време и възглавница. Възприемането на двете неща едновременно дава много по-дълбоко усещане. Да си призная, момчето е доста примитивно, но когато завърши училище, то ще бъде обучено за мечтател и ще знае какво е дисциплина. Ще владее всички усещания. Ще трупа опит. Ще се учи и ще анализира класическите мечтания от миналото. Ще се научи как да контролира и направлява своите мисли, макар че, забележете, аз винаги съм казвал друго: когато един добър мечтател импровизира…
Уейл изведнъж млъкна, после продължи с по-спокойна интонация:
— Не трябваше да се разпалвам така. Онова, което се старая да ви обясня, е, че всеки професионален мечтател има свои собствени обертонове, тях той не може да прикрие. За специалиста това е все едно да си изпее името в мечтания. И аз, господин Бърн, познавам всичките подписи. А в тази порнография, която сте ми донесли, няма никакви обертонове. Работа на обикновен човек. Може би притежава някакъв нищожен талант, но, общо взето, не се отличава от вас и от мене, той наистина не може да мисли.
— Много хора могат да мислят, господин Уейл, макар и да не са мечтатели — изчерви се Бърн.
— О, не, не става дума за това, какво говорите — започна да жестикулира енергично в знак на протест шефът на компанията, — не се сърдете на приказките на стария човек, но аз нямам предвид логичното мислене. Аз говоря за мисленето в мечтанията. Ние всичките можем да мечтаем криво-ляво, точно като умението ни да се надбягваме. Но в състояние ли сме вие и аз да пробягаме една миля за четири минути? И вие, и аз можем да приказваме, но можем ли да кажем, че сме Даниел Уебстърс? Ето например, когато се сетя за пържола, аз си спомням думата. Може би в съзнанието ми изниква за миг образът на добре зачервена пържола в чиния. Но може би вашето умение да си представяте нещата е по-добро и бихте забелязали хрупкавата сланина, лука и запечените картофи. Не зная. Но един мечтател… Той вижда пържолата, вдишва аромата й, наслаждава се на вкуса й заедно с въгленчето, става му приятно на стомаха, усеща в ръката си ножа, който разрязва пържолата, усеща и стотици други неща наведнъж. Невероятна чувствителност. Вие и аз не можем да го правим.
— Ами тогава мечтанието, което попадна при нас — Бърн прибра цилиндъра във вътрешния джоб на сакото си, — не е дело на професионалист. Но все пак то съществува. Затова ще разчитаме изцяло на вашата помощ за премахването на подобни неща.
— Непременно, господин Бърн. От все сърце.
— Надявам се — правителственият служител осъзнаваше силата на властта, в която бе облечен. — Господин Уейл, какви мерки ще бъдат взети и какви не не зависи от мен, но такива неща — той потупа цилиндъра, който бе донесъл — страшно ще ни изкушат да въведем наистина строга цензура върху мечтанията.
След малко Бърн се изправи:
— Приятен ден, господин Уейл.
— Приятен ден, господин Бърн. Надявам се да ни спохожда само най-доброто.
Франсис Белангер влетя в кабинета на Джес Уейл, както винаги под пара, превъзбуден, червеникавата му коса бе в безпорядък, лицето му също пламтеше от тревога и бе оросено от ситни капчици пот. Сепна го изведнъж видът на Уейл, който седеше приведен над бюрото си и бе обвил с ръце главата си така, че се виждаше само побелялата му коса.
— Шефе? — преглътна разтревожен Белангер.
— Ти ли си, Франк? — Уейл вдигна глава.
— Какво има, шефе? Да не сте болен?