— Аз платих своята дан — промълви Хилари и се изправи решително. — Приключих. Не ме е грижа какво ще кажете. И ако искате да ме съдите за нарушаването на договора, Ваша си работа, правете каквото щете. Не ми пука.
— Аз да те съдя…?! — Уейл също се изправи. — Рут — обади се той по интеркома, — донесете ми нашето копие от договора с господин Хилари.
Шефът на компанията застина в очакване. Същото направиха и Хилари и Белангер. Уейл се усмихваше едва доловимо, а пожълтелите му пръсти барабаняха тихо по бюрото.
Секретарката донесе договора. Уейл го взе, показа го на Хилари и каза:
— Шърман, момчето ми, след като не искаш да останеш при мене, не е редно да те задържам.
И още преди Белангер да понечи да го спре, обзет от ужас, шефът на компанията разкъса листа на четири, а после ги хвърли в кошчето за отпадъци:
— Това е то, край.
— Благодаря, господин Уейл — каза Хилари искрено, протягайки припряно ръка, от вълнение гласът му прозвуча дрезгав. — Вие винаги сте се отнасяли много добре към мене, за което съм ви благодарен. Съжалявам, че трябваше да се разделяме така.
— Няма нищо, момчето ми. Всичко е наред.
Трогнат до сълзи и почти задавен от тях, Шърман Хилари си тръгна, като продължи до самата врата да шепне благодарности.
— За бога, шефе, защо го оставихте да си тръгне? — взриви се Белангер. — Не прозряхте ли играта? Той ще отиде право в „Бляскави блянове“. Те са го купили.
— Грешиш — Уейл вдигна ръка, за да го спре. — Напълно грешиш. Аз познавам момчето, то не би постъпило така. Освен това — сега гласът му прозвуча сух — Рут е отлична секретарка и знае какво да ми донесе, когато я помоля за договора на някого от мечтателите. Аз скъсах фалшификат. Истинският договор си лежи в сейфа, повярвай ми.
Ама че хубав ден имам днес. Наложи се да се поспречкам с един баща, за да ми даде възможност да открия нов талант, с един правителствен служител, за да избегнем цензурата, с тебе, за да не се поддам на едно фатално направление в бранша, а сега и с най-добрия си мечтател в старанието си да го задържа. Бащата вероятно успях да убедя окончателно. За тебе и за правителствения служител не съм сигурен. Може би да, може би не. Но поне за Шърман Хилари нямам никакви съмнения. Мечтателят ще се върне.
— Как можете да сте сигурен?
Уейл се усмихна на Белангер, старческото му лице се набразди от цяла мрежа бръчки:
— Франк, момчето ми, ти знаеш как да редактираш мечтанията, затова си мислиш, че знаеш и всички инструменти, механизми за търговия в нашата сфера на дейност. Но нека да ти кажа нещо. Най-важният инструмент в бранша за разпространяване на мечтания е самият мечтател. Той е онзи, когото непременно трябва да се научиш да познаваш най-добре. И аз влизам под кожата на мечтателите.
Знаеш ли, когато бях млад… тогава още нямаше мечтания… познавах едно момче, което пишеше сценарии за телевизията. Той горчиво ми се оплакваше, че когато някой го види за първи път и разбере кой е, изведнъж казва: „Ама откъде ви хрумват тия налудничави идеи?“
Те наистина не разбираха. За тях бе непостижимо да измислят дори едно-единствено нещо. А какво можеше да каже моят приятел? Разказваше ми за идеите си и току ме питаше: „Става ли да кажа «не зная»? Когато си лягам, не мога да заспя от хрумвания, те идват на рояци в главата ми. Така е, и докато се бръсна — непременно ще се порежа, ако разказвам нещо — губя нишката, карам ли кола — животът ми е в двете ръце, които държат кормилото. Все заради тези идеи, ситуации, диалози, съзнанието ми ще се пръсне от тях. А не мога да ти кажа откъде се пръкват. Може би ти ще ми отговориш как става твоя номер да не ти хрумва нищо, вероятно тогава и аз ще намеря малко покой.“
Разбираш ли, Франк, как стоят нещата? Ти можеш да престанеш да работиш по всяко време. Аз също. Това е нашата работа, а не — животът ни. Но за Шърман Хилари не е така. Където и да отиде, каквото и да прави, той ще мечтае. Докато е жив, на него му е отредено да мечтае, докато мисли, той трябва да мечтае. Не ние сме го заключили в затвор, нашият договор не е стоманена стена между него и света. Неговият затвор е собственият му мозък, Франк. Така че той ще се върне. Какво друго може да прави?
— Ако това, което казвате, е вярно, жал ми е за момчето — присви рамене Белангер.
— Аз всичките ги съжалявам — кимна в знак на съгласие и Уейл. — През многото години работа с тях разбрах едно нещо: тяхната работа е да правят хората щастливи. Другите хора.