— Не се е разболяла — рече тя. — Някой… — тя преглътна и се изкашля преди да продължи с дрезгав глас — някой е дошъл, изкарал я е от клетката и я е завлякъл до ръба на покрива.
— И после я е блъснал? — довърши Рик.
— Да — кимна тя.
— Ти видя ли го?
— Видях я съвсем ясно — кимна Айран. — Барбър също е бил наблизо, той ме повика, а после двамата се обадихме в полицията. Но дотогава животното беше мъртво тя вече си беше отишла. Младо, дребно на вид момиче, с черни коси и големи, черни очи, съвсем слабичко. Носеше дълго наметало от рибени люспи и доста обемиста дамска чанта. Въобще не направи опит да се скрие от нас. Сякаш й е все едно.
— Да, така е — рече той. — Рейчъл пет пари не дава дали ще я видиш, дори се е зарадвала, защото е знаела, че така аз ще науча кой го е сторил — той се наведе и я целуна. — И ти ме чакаш тук толкова дълго?
— Само от половин час. Горе-долу по това време стана — Айран отвърна с нежна целувка. — Това е толкова ужасно. И безсмислено.
Декард се извърна и отвори вратата на хелимобила.
— Не и безсмислено — подхвърли той. — Тя е имала причина, поне от нейната гледна точка.
„Гледната точка на един андроид“ — помисли си той.
— Къде отиваш? Няма ли да слезеш в апартамента и… да останеш с мен? Преди малко по телевизията съобщиха нещо ужасно — Бъстър Приятелчето обяви, че Мерсер е измамник. Как мислиш, Рик, това истина ли е?
— Всичко може да е истина — отвърна той и запали мотора. — Всичко, което някой някога си е помислял.
— С теб всичко наред ли е?
— Всичко е наред — отвърна той и си помисли: „Докато не умра, а това ще е скоро. Всъщност, и двете твърдения са верни — тай спусна вратата на колата, махна с ръка на Айран и излетя право нагоре в нощното небе. — На времето, — мислеше си той, — можех да виждам звездите. Но това беше преди много години. Сега всичко е покрито с прах. От доста време насам никой не е виждал и едничка звезда. Поне в небето над Земята. Може би трябва да отида там, където звездите все още се виждат?“ — той набра скорост и височина и след това се насочи на север, където отвъд пределите на Сан Франциско се намираше необитаемата пустиня. Място, където нито едно живо същество не би отишло. Освен ако не чувства, че краят му е близо.
21
В светлината на ранното утро земята под него сякаш се простираше до безкрайността, сива и покрита с отпадъци. Камъчета с размери на къщи се бяха изтърколили едно до друго, преди да замрат неподвижно и Декард си помисли: „Прилича на огромен склад, от който са изнесли целия товар и са останали само незначителни парчета от контейнери и изпокъсана опаковка. А било е време, когато тук са растели дървета, а в тревата кротко са пасли животни. Каква странна мисъл — възможно ли е наистина тук, в тази пустош да са обитавали животни? И какво странно място, сякаш е създадено за да умреш на него.“
Той се снижи и известно време бавно се носи над повърхността.
„Интересно, какво ли щеше да каже Дейв Холдън ако научи къде съм? — запита се Декард. — В известен смисъл аз съм най-великият ловец на андроиди, който е живял някога. Никой досега не е отстранявал шест Нексъса за период от двадесет и четири часа и едва ли някой ще успее да го направи. Може би трябваше да му се обадя.“
Пред него се издигна стръмен хълм, Декард вдигна колата с наближаване на масива.
„Ето че умората си казва своето — рече си той. — Не биваше да карам след всичко това.“
Той изключи двигателя, известно време планира надолу и след това приземи колата. Дъното заподскача по неравната, покрита с камънаци местност и най-сетне закова на място със стържене.
Рик включи видеофона и набра номера на оператора в Сан Франциско.
— Свържете ме с болница „Моунт Цион“.
След миг на екрана се появи операторът от болницата.
— Имате пациент на име Дейв Холдън — каза той. — Мога ли да говоря с него? Добре ли се чувства?
— Един момент да проверя, сър — екранът временно потъмня. Докато чакаше, Рик смръкна малко от освежителната пудра и потрепери — с изключена отоплителна инсталация колата бързо изстиваше. — Доктор Коста ми каза, че мистър Холдън не бива да разговаря — отвърна най-сетне операторът.
— Въпросът е важен — свързан е с полицейско разследване — отвърна Рик и приближи удостоверението си към камерата.
— Един момент — операторът отново изчезна. Рик се върна към процедурата с освежителната пудра, но в ранната утрин ментолът ухаеше неприятно. Той смъкна страничното стъкло и запрати малката жълта кутийка сред пущинака. — Не, сър — рече операторът, който отново го гледаше от екрана. — Доктор Коста смята, че състоянието на мистър Холдън не позволява да приема разговори, колкото и спешни да са те, поне за…