— Добре — каза Рик и затвори.
Въздухът навън също имаше неприятен дъх и той побърза да вдигне стъклото.
„Дейв май наистина е зле — помисли си Декард. — Странно, че не успяха да ми видят сметката и на мен. Може би защото се движех бързо. Всички в един ден — едва ли са очаквали да го направя. Хари Брайън беше прав.“
В колата беше станало непоносимо студено, Декард вдигна вратата и излезе навън. Още при първите крачки неочаквано остър и хладен вятър прониза дрехите му и той потърка зиморничаво ръце.
„И все пак, жалко че не можах да поговоря с Дейв. Той сигурно щеше да одобри действията ми. А и само той би разбрал онова, другото, което остана недостъпно дори за Мерсер. За Мерсер всичко е лесно, защото той го приема с разтворени обятия. Нищо не му е чуждо. А за мен това, което извърших е чуждо. Сега всичко около мен е някак неестествено, дори аз самият съм неестествен.“
Той закрачи нагоре по хълма и с всяка измината крачка тежестта на плещите му растеше.
„Май съм твърде уморен, — помисли си Рик, — за да го изкатеря.“
Той спря и отри потта от очите си. От кожата му бликаха солени сълзи, боляха го всички мускули и стави. Декард изведнъж беше обхванат от гняв, той плю ядно на омразната гола земя, мъчейки се да се пребори с надигащото се в него самосъжаление. А след това бавно пое нагоре, сред самотната, непозната местност, далече от всичко живо, с изключение на самия него.
Ставаше все по-топло, непоносимо, изглежда денят бе напреднал. Чувстваше и глад. Не беше хапвал нищо от бог знае колко време. Гладът и топлината се сляха в един общ, отровен вкус на поражение.
„Да, това е — помисли си той. — И този път, по някакъв неясен начин загубих. Дали с това, че избих андроидите? Или с убийството на козата от Рейчъл?“
Не знаеше отговора. Но докато се изкачваше нагоре, над мислите му се спусна неясна, почти илюзорна мъгла. Той изведнъж осъзна, без да разбере как е станало, че само една крачка го дели от пропастта в краката му. Една единствена крачка и после дългият унизителен и безпомощен полет надолу, без никой, никога да разбере как е станало. Тук нямаше кой да отчете степента на неговата, или която и да е друга умствена деградация и всяка смела и доблестна постъпка тук — на самия край — би останала незабелязана. Наоколо имаше само мъртви камънаци и прилегнали от тежестта на праха изсушени и умиращи бурени, за които той не съществуваше.
И в този миг право в корема го удари първият — но не излят от мека пластмаса — камък. В едно се сляха болката и внезапното осъзнаване за абсолютна изолация и страдание и го пронизаха до дълбините не неговата неприкрита същност.
Той замръзна на място. А след това подтикван от някаква невидима, но реално съществуваща сила, продължи напред.
„Търкалям се нагоре — мислеше си Рик, — както се търкалят камъните. Без воля и желание, без дори това да означава нещо.“
— Мерсер — рече запъхтян той и отново спря. Пред него се очертаваше неподвижна сянка на фигура. — Уилбър Мерсер! Ти ли си?
„Божичко — рече си той — та това е моята сянка. Трябва час по-скоро да се махна от тук, да се спусна обратно.“
Краката му се подхлъзнаха докато слизаше надолу по склона. Веднъж дори падна, облакът прах затули всичко наоколо, той побягна от него, свличайки се все по бързо по ситните камъни. Някъде пред него се мярна колата.
„Върнах се — каза си Рик. — Слязох от хълма.“
Той вдигна вратата на хелимобила и се пъхна вътре.
„Но кой би могъл да хвърля камъни по мен? Никой. Тогава от какво се уплаших? И друг път съм го преживявал, по време на сливането, пред емпатичния генератор — като всички останали. Това не е нищо ново. Не, не съм прав. Този път бях сам.“
С разтреперани ръце Декард измъкна нова опаковка с пудра от кутията, отвъртя капачката и пое мощно. После се отпусна на седалката, а краката му продължаваха да стърчат навън. Чувстваше се прекалено уморен за да подкара колата обратно.
„Да можех само да си поприказвам с Дейв. Тогава всичко щеше да е наред. Щях да се измъкна от тук, да се прибера у дома и да си легна. Все още имам своя собствена електроовца и официално не съм напускал работа. Кариерата ми не е приключила, ще има нови андита за отстраняване. И да искам, не мога да ги избия всичките. Или ме е страх, че някой ден ще свършат? Това ли е?“
Декард погледна часовника. Девет и половина.