Той включи отново видеофона и набра номера на Съдебната палата.
— Искам да говоря с инспектор Брайън.
— Инспектор Брайън не е в кабинета си, мистър Декард. Тръгна с колата си, но не отговаря на повикванията. Може би в момента е извън нея.
— Каза ли къде смята да отиде?
— Нещо във връзка с андроидите, които сте отстранили снощи.
— Свържете ме със секретарката ми.
След миг на екрана изгря оранжевото, триъгълно лице на Ан Марстън.
— О, мистър Декард. Инспектор Брайън на няколко пъти опитва да се свърже с вас. Струва ми се, че ви е предложил за повишение пред началника Кътър. Защото сте успели да отстраните шест…
— Знам какво съм направил.
— Но никой преди вас не е успявал. Ах, да, мистър Декард, жена ви ви търси. Тревожеше се дали с вас всичко е наред. Наред ли е, мистър Декард?
Той не отговори.
— Може би ще е по-добре да й се обадите. Каза, че ще очаква да я потърсите вкъщи.
— Чухте ли какво се е случило с козата ми?
— Не. Дори не знаех, че притежавате коза.
— Те ми я отнеха — отвърна Рик.
— Кой ви я е отнел, мистър Декард? Крадците на животни? Имаме сведения за съвсем нова престъпна група, вероятно малолетни, които действат в района на…
— Крадците на живот — каза той.
— Не ви разбирам, мистър Декард — мис Марстън го погледна внимателно. — Мистър Декард, изглеждате ужасно. И много уморен. Исусе! — имате кръв по лицето.
Той вдигна ръка и докосна раната, най-вероятно от камъка. А може би са били няколко?
— Приличате на… Уилбър Мерсер.
— Аз съм… Уилбър Мерсер — отвърна той. — Защото се съединих с него и вече не мога да се отделя. Седя тук и чакам да дойде краят на това единение. Намирам се някъде близо до границата с Орегон.
— Искате ли да изпратим някой? Патрулна кола, която да ви прибере?
— Не — рече той. — Вече нямам нищо общо с полицията.
— Очевидно днес сте се претоварили, мистър Декард. Сега имате нужда от един здрав сън. Мистър Декард, вие сте нашият най-добър наемен ловец. Най-добрият, който някога сме имали. Ще предам на инспектор Брайън, веднага щом се появи, че сте се прибрали у дома за да се наспите. Но моля ви, обадете се незабавно на жена си, защото тя е ужасно разтревожена. Веднага си личеше. А и вие също.
— Това е заради козата ми — отвърна Рик. — Не е от андроидите. Рейчъл не позна — не срещнах никакви затруднения при отстраняването им. А онзи, особеният също не позна. Защото след това отново се слях с Мерсер. Единственият, който се оказа прав, беше Мерсер.
— Все пак, най-добре ще е незабавно да се върнете в града, мистър Декард. Тук, сред хората. Казват, че близо до границата с Орегон било съвсем безлюдно. Вярно ли е? Сам ли сте там?
— Чувствам се странно — каза Рик. — Току що преживях една изключително реална, детайлна и пълна илюзия, че съм се превърнал в Мерсер и хората ме замерят с камъни. Само че усещането нямаше нищо общо с онова, което чувстваш, когато стискаш дръжките на емпатичния генератор. Защото тогава чувстваш че си със Мерсер. А сега аз не бях с никого, бях сам.
— Наскоро съобщиха, че мерсеризмът е фалшификация.
— Мерсер не е измислен — поклати глава той. — Освен ако самата реалност не е една фалшификация.
„Например, този хълм — помисли си той. — Прахът, камъните, всеки един различен от останалите.“
— Страхувам се, — рече Декард, — че никога няма да успея да се отделя от Мерсер. Започнеш ли веднъж, връщане назад няма.
„Нима отново трябва да изкача хълма? — запита се той. — Нима ще го изкачвам вечно, като Мерсер… попаднал в плен на вечността.“
— Довиждане — каза Рик и понечи да изключи.
— Ще се обадите на жена си, нали? Обещайте.
— Да — кимна Декард. — Благодаря, Ан — той затвори.
„Време е да поспя — рече си Декард. — Май последният път, когато лягах в легло беше с Рейчъл. Противозаконно действие — съвукупляване с андроид. Подлежи на наказателни санкции, както тук, така и на колониалните светове. Тя сигурно вече е в Сиатъл, сред останалите членове на семейство Роузен — едни фалшиви, други — истински. Рейчъл, как искам само да те нараня така, както ти нарани мен. Не, няма да стане, андроидите не чувстват, това, което чувстваме ние. Ако я бях застрелял снощи, сега козата ми щеше да е жива. Ето къде сбърках. Да, като погледна назад, всичко започна от момента, когато легнах с нея. Поне в едно Рейчъл беше права — това наистина ме промени. Не по начина, който предсказваше тя. По далеч по-неприятен начин. Но за мен това вече няма никакво значение. И не може да има, след всичко, което се случи с мен на склона на хълма. Интересно, какво ли щеше да стане, ако бях продължил към върха. Защото именно там Мерсер среща смъртта си. И от там започва неговия триумфален възход, началото и края на великия звезден цикъл. Но ако наистина съм Мерсер, това значи, че няма да умра никога, че ще живея десет хиляди години. Мерсер е безсмъртен.“