Той отново включи видеофона за да позвъни на жена си.
И замръзна.
22
Декард постави обратно слушалката без да откъсва очи от мъничката точка, която се движеше пред колата. Миниатюрен подвижен хълм сред разхвърляните в безпорядък камъни.
„«Живо същество» — помисли си той и сърцето му заблъска лудо срещу удвоеното съпротивление. — Знам какво е това. Никога преди не съм го виждал, освен в предаванията за дивата природа по телевизията. Но нали твърдят, че са изчезнали!“
С разтреперани пръсти Декард измъкна от джоба захабеното копие на Сидни и започна да прелиства страниците.
„ЖАБА (Буфонид) — всички разновидности изчезнали.“
Изчезнала от лицето на Земята преди много години, най-скъпото създание за Уилбър Мерсер, заедно с осела. По-скъпо дори от него.
„Трябва да намеря някаква кутия.“ — Декард се обърна и затършува на задната седалка, не намери нищо, после изскочи навън, обиколи колата и отключи багажника. В единия край се въргаляше картонена кутия с резервна гориво-подкачваща помпа. Рик изтърси помпата, напъха в кутията топка омазнени конци и бавно се приближи към жабата. Без нито за миг да откъсва очи от нея.
Жабата почти напълно се сливаше с праха, който покриваше всичко наоколо. Може би беше еволюирала, приспособявайки се към новия климат, както се бе приспособявала не веднъж преди. Нямаше да я забележи, ако не беше се раздвижила, но ето че сега клечеше само на две крачки от него.
„Какво става, когато откриеш някое същество, за което се знае, че е отдавна изчезнало?“ — питаше се Рик. Но подобно нещо се случваше толкова рядко. Споходи го неясен спомен, за някакво почетно отличие и възнаграждение от Обединените нации. Парична награда в размер на милиони долари. И от всички възможни, бе открил най-съкровеното за Мерсер същество.
„Господи, — рече си той, — сънувам ли? Или това са първите симптоми на мозъчно увреждане като последствие от продължителното излагане на радиация? Може би и аз съм вече особен. Нещо ми се е повредило, като на пилешката глава Изидор с неговия паяк — същото става и с мен. Дали това не е дело на Мерсер? Не, всичко е в мен. Аз открих жабата. Стана така, защото виждам през очите на Мерсер.“
Той коленичи съвсем близо до мъничкото същество. Жабата беше изкопала миниатюрен тунел в праха за да се прикрие. Сега вече отгоре се подаваха само горната част на главата и очите. А междувременно обмяната на вещества в миниатюрния организъм се бе забавила до минимум и животното бе изпаднало в транс. В очите не проблясваше нищо, никаква искрица живот и Декард с ужас си помисли, че може би е умряла. От жажда, или нещо друго. И все пак — само преди малко тя се движеше.
Той постави картонената кутия и се зае внимателно да разрива праха около жабата. Съществото изглежда нямаше нищо против, или може би не забелязваше присъствието му.
Когато я вдигна, Декард усети колко хладна е кожата й. Тялото й изглеждаше изсъхнало и сгърчено — почти увиснало — и толкова студено, сякаш доскоро бе обитавало на много мили под земята, далеч от слънчевата топлина. Жабата неочаквано помръдна, опитвайки се да се освободи от хватката му и понечи нерешително да скочи. Беше сравнително едър, развит и зрял екземпляр. При това способен да оцелее там, където малко същества, та дори и човекът не могат да живеят. Интересно, къде ли ще намери вода за да излюпи яйцата си.
„Значи това е, което може да вижда Мерсер — помисли си Рик, докато полагаше внимателно съществото в кутията и после грижливо връзваше капака й. — Живот там, където никой не предполага, живи същества замаскирани в трупа на един мъртъв свят. В самото пъкло на вселената Мерсер сигурно ще съумее да забележи прашинките на живота. Сега вече го знам. И след като веднъж съм успял да надзърна през очите на Мерсер, може би никога няма да престана да виждам така. И няма да позволя на нито един андроид да отреже краката на моята жаба, както постъпиха с паяка на пилешката глава.“
Той положи кутията на седалката до себе си и се настани зад кормилото.
„Сякаш отново съм се върнал в детството — помисли си Декард. — В един миг изчезна ужасната, неимоверна тежест, която тегнеше на плещите ми, изчезна умората. — Почакай само, да видиш какво ще каже Айран, като чуе за това — рече си той и набра номера вкъщи. Почти веднага затвори. — По-добре ще е да я изненадам — реши Рик. — Само след трийсет-четиресет минути полет съм там.“