„Божичко!“ — възкликна той и затвори вратата. Не, още не се чувстваше напълно готов да се изкачи по кънтящото стълбище на покрива. Пустият покрив, без никакви животни. И само ехото от неговите стъпки. „Време е да се хвана за дръжките“ — помисли си той и пресече дневната към черната емпатична кутия.
Когато включи захранването, полъхна го познатият мирис на йонизиран въздух. Джон радостно пое с пълни гърди и веднага се оживи. След това в катодната лампа се появи бледо сияние, подобно на светещия кинескоп на телевизора, неясно многоцветно очертание от лъчи, линии и фигури. Този образ беше лишен от смисъл, докато не се докосне до ръкохватките. Изидор въздъхна и положи ръце върху тях.
И веднага пред него се концентрира зрителният образ. Появи се познатият пейзаж, кафявият склон на планината, който се издигаше някъде нагоре. Изсъхналите скелетообразни стебла на плевелите стърчаха в сумрачното небе. Една единствена самотна човешка фигура крачеше нагоре по склона — старец, облечен в безформено расо, в цвета на сивото, враждебно небе над него.
Уилбър Мерсер се наричаше човекът, който пълзеше мъчително бавно нагоре по склона и докато притискаше с ръце ръкохватките на емпатичната кутия, Джон Изидор почувства как от съзнанието му изчезва стаята, в която се намира, стените и мебелите се разтварят и губят своите очертания. И ето че самият той се озовава, както неведнъж, сред познатия пейзаж на пустинния хълм, под мръсносивото небе. Вече не е само ням свидетел на възхода на стареца нагоре по склона. Сега неговите крака търсят пътека сред познатите до болка, остри камънаци, той чувства неравната почва под себе си и отново го лъхва парливата мараня на небето — не земното, а някакво чуждо небе на свят безмерно далечен и същевременно достъпен благодарение на емпатичното устройство.
И Джон се пренесе в този свят по обичайния, загадъчен и поразителен начин — чрез физическо и духовно сливане с Уилбър Мерсер. Така ставаше и с всички останали, както на Земята, така и на колониалните планети, които в този миг стискаха ръкохватките. Джон ги усещаше, през него течеше буйният поток на техните объркани мисли, той долавяше с ума си шума на тяхното интелектуално съществувание. Те — както и той — жадуваха за едно — за пълно сливане на всички идентичности, отправили духовен взор нагоре по хълма, погълнати от необходимостта да продължат възхода. Стъпка по стъпка, почти неуловимо, те се приближаваха към върха. А върхът вече се виждаше. Днес бяха по-високо от вчера, а утре — Джон, вече неразделна част от многоличностната фигура на Уилбър Мерсер, вдигна глава за да огледа склона напред. Не, върхът бе още далеч. Но рано или късно ще го изкачат.
Внезапно от рамото му отскочи запратен по него камък. Джон почувства болка. Извърна се и в същия миг друг камък прелетя на сантиметри от главата му, удари се в скалата и звукът го стресна. Кой? Той впери поглед назад за да открие своя мъчител.
Неизменните противници, които се криеха в периферията на полезрението му, те, или то, го следваха по цялото протежение на пътя и може би щяха да го следват до самия връх…
Той си припомни върха, внезапното изглаждане на склона, когато свършва възходът и идва ред на другата част. Колко пъти го бе изминавал? Спомените му бяха обвити в мъгла, в мъгла бе обвито и бъдещето, целият му минал и предстоящ опит бледнееше пред силата на настоящия момент, мигът, в който застанал неподвижно на склона, той разтъркваше мястото на удара.
„Боже — помисли си той. — Нима това е справедливо? Защо трябва да съм тук, сам, измъчван от нещо, което дори не мога да видя?“
Но в следващия миг мощният хор от безчислени гласове, от всичките тези съзнания, с които се бе слял, прогони илюзията за самота.
„Значи и вие го чувствате?“ — рече им той.
„Да — отвърнаха гласовете. — Удариха ни по лявото рамо. Божичко, как само ни боли.“
„Добре — прекъсна ги той. — Време е да тръгваме.“ Джон закрачи отново и останалите се присъединиха към него.
Спомни си, че на времето всичко беше различно. Преди да се спусне проклятието, в първия, щастлив живот. Франк и Кора Мерсер — неговите приемни родители, го бяха открили да плува с надуваем спасителен сал недалеч от бреговете на Нова Англия… или може би беше край Мексико, близо до пристанището Тампико? Не помнеше добре обстоятелствата. Но помнеше чудесните дни на детството, когато обичаше всичко живо, особено животните и дори притежаваше способността да вдъхва живот на умрелите зверчета. Живееше в обкръжението на зайци и бръмбари, на Земята, или на някоя колония — вече не помнеше точно. Но помнеше добре убийците, които го арестуваха и затвориха като урод, по-особен дори от най-особените. И после всичко се промени.