Той се усмихна и отново се зачете в противоречивите показания на свидетелите. Как е възможно, пишеше криминалният хроникьор от „Нюз“, едно и също събитие да е било видяно в толкова различна светлина от очевидците, които са били само на 6–7 метра от местопрестъплението?
— Наистина как така? — гласно произнесе Туриста. Отпусна се на стола и качи краката си на масата. Беше убеден, че самоличността му ще остане в тайна. Беше взел необходимите предпазни мерки, беше прикрил следите си. Все едно бе призрак.
Сега оставаше само една причина за безпокойство, която обаче не му даваше мира.
За какво се отнасяше онзи списък, който той бе копирал? С всичките онези офшорни сметки?
1,4 милиарда долара.
И за какво бе всичко това?
Струваше ли си живота на нещастния глупак пред Гранд Сентръл Стейшън?
Очевидно да.
А струваше ли живота на още някого?
Например неговия.
Определено не.
Дали случилото се не бе част от някаква по-сложна мозайка, чийто смисъл все още си оставаше загадка за него?
Не знаеше, но дяволски много се надяваше да разбере.
45.
Джефри я изгледа тревожно през масата, осветявана само от свещите.
— Сигурна ли си, че всичко е наред с теб?
— Разбира се — отвърна тя.
— Не знам, но ми се стори малко нервна, когато ти предложих да излезем навън, вместо да вечеряме у дома.
— Не говори глупости. Та тук е чудесно! — Нора се опитваше да съгласува езика на тялото към думите си. А това изискваше сериозно съсредоточаване. В момента трябваше да бъде в неговата къща от кафяв камък, заета с приготвянето на последната му вечеря. Вече бе решила.
А ето че седяха в любимия ресторант на Джефри. Нора не помнеше някога да е била по-изнервена. Чувстваше се като състезателен кон в стартовата клетка, пред която вратата не се е отворила.
— Обичам това място — промълви Джефри и се огледа наоколо. Бяха в „Ла Примавера“ в северната част на Бостън. Декорът бе семпъл и елегантен — с безупречно белите колосани ленени покривки, с искрящите сребърни прибори за хранене и приглушено осветление. Тук бе прието да си поръчваш обикновена вода, а не бутилирана. Но тази вечер, честно казано, на Нора никак не й бе до това.
Джефри, както винаги, си поръча осо буко16, а Нора — ризото с гъби порчини. Но нямаше апетит. Виното бе „Поджарело Кианти Класико“, реколта ʼ94. Именно от вино се нуждаеше тя. Когато чиниите бяха отсервирани, Нора се постара да отклони разговора към следващия уикенд. Несвършената работа не й даваше покой.
— Забрави ли — прекъсна я Джефри, — че ще отсъствам, скъпа. Очакват ме на панаира на книгата на юг, във Вирджиния.
— Прав си, съвсем бях забравила. — Идеше й да се разкрещи. — Не мога да повярвам, че ти позволявам да заминеш сам, оставяйки те на разположение на обожаващи те почитателки.
Джефри скръсти ръце пред гърдите си и се наведе над масата.
— Слушай, измислих нещо — рече той. — Става дума за нашия брак. Или по-точно казано, за потайността в него. Мисля, че не е честно към теб.
— Да си забелязал нещо да ме безпокои? Защото…
— Не, ти наистина проявяваш толкова много разбиране към мен. А това ме кара да се чувствам още по-зле. Имам най-прекрасната съпруга в света. Крайно време е светът да узнае за нея.
Нора се усмихна, както си бе редно, ала вътре в нея заблестяха ослепително мигащи аварийни светлини.
— Ами какво ще кажат почитателките ти? — подхвана го тя. — Всичките онези жени, които ще те очакват следващата седмица във Вирджиния, жадуващи да видят един от най-сексапилните и най-изтъкнатите ергени според списание „Пийпъл“?
— Майната им! Да им го начукам.
— Та те именно на това и се надяват, скъпи — кимна Нора.
Джефри протегна ръце към нейните и леко ги стисна.
— Ти си толкова търпелива, а аз съм толкова себичен. Но повече няма да е така.
Нора усети, че няма никакъв смисъл да се опитва да го разубеждава. Или поне не тази вечер. Той бе типичен мъжкар. Вече бе решил кое е най-добро за нея и сега никой не можеше да го убеди в противното.