Нора докосна с пръст слепоочието си.
— Знаете ли какво? Току-що осъзнах нещо. Крейг ми бе споменал, че често носел документи в кабинета си в централата в Хартфорд.
— Така ли? О, тогава трябва да е там.
За секунда задържа погледа си върху лицето на Моли. Младата служителка вероятно бе разигравала многократно тази сцена. Но очевидно нейният „шеф“ бе забравил да й нареди да повтаря пред посетителите, че централата на „Сентениъл Уан Лайф Иншурънс“ се намира не в Хартфорд, а в Чикаго.
Нора си сложи отново слънчевите очила.
— В такъв случай защо пък да не изчакам до понеделник, когато Крейг ще се върне.
— Ще му предам, че сте идвали тук, нали нямате нищо против?
Сигурна съм, че ще го направиш, Моли.
Нора се върна в колата си и веднага грабна мобилния си телефон. ОʼХара бе объркал целия й живот, превръщайки го в лабиринт от заплетени нишки. Натисна бутон 2 за ускорено избиране на записаните в паметта по-важни телефонни номера. Именно оттук трябваше да започне. Бързината — това бе решаващият фактор в играта. Трябваше да действа бързо и да разплете всички объркани нишки.
— Ало?
— Имам чудесни новини, скъпи — започна тя.
— Отърва ли се от онзи досаден ангажимент?
— Да. Така че ще бъда изцяло твоя за целия уикенд.
— Фантастично! — провикна се Джефри. — Умирам да те видя.
88.
Всичко бе странно притихнало, когато ние тримата потеглихме към нашия много специален лагер, където щяхме да прекараме вечерта. Очакваше ни незабравимо преживяване. Затова всичко трябваше да бъде безупречно.
— Тате, няма ли да ни се карат?
Обърнах се назад към Макс, по-малкия от моите две момчета. Едва шестгодишен, той все още не можеше да се оправя с понятието „отговорност“. Междувременно се оказа, че май баща му е този, който много повече се нуждае от опреснителен курс по темата. Макар и не във връзка с конкретния повод.
— Не, защото разполагаме със специално разрешение за тази вечер — обясних аз.
— Да бе, тъпако — изтърси Джон — младши. — Татко няма да ни вземе със себе си, без първо да попита. Нали така, татко?
Деветгодишният Джон — младши отдавна бе открил противното предимство, от което не забравя да се възползва всеки по-голям брат.
— По-кротко, Джей Джей — скастрих го аз. — Макс зададе добър и доста разумен въпрос. Браво, Макс!
— Да-а! — кресна Макс. — Разумен!
Усмихнах се на себе си и ускорих крачка.
— Хайде, момчета, вече почти стигнахме.
При едно от предишните ни пътешествия ги бях отвел в Мечата планина, за да проследим пътеките на някогашните воини от племето на мохауките. Дори бях завел момчетата за една седмица в парка „Йелоустоун“. А сега имах нужда от нещо по-различно. Или може би просто се опитвах да потуша угризенията си заради вината ми в историята с Нора. Както и да е, бях получил разрешение за една нощ с момчетата и бях решил да си прекараме незабравимо.
Когато стигнахме крайната цел, отново се обърнах към тях:
— Е, как ви се струва, момчета?
Макс и Джон — младши зяпаха с широко разтворени очи и провиснали челюсти. За миг останаха безмълвни… а аз — безкрайно запленен от гледката. Не бяха толкова много местата за отдих в Бронкс, но аз бях сигурен, че съм открил най-доброто.
— Добре дошли на стадиона на „Янките“, момчета.
Синовете ми веднага захвърлиха раниците си и се завтекоха към игрището. Наоколо нямаше жива душа, понеже бе късно следобед. Никой, освен нас тримата. Дерек Джетър23 и съотборниците му играеха някъде по Западното крайбрежие и сега стадионът им бе на наше разположение. Тук, където се бе подвизавал самият Бейб Рут!24 Само заключете, когато си тръгвате, ми бе казал моят приятел. Не му се искаше да бъде в дълг на един агент от ФБР.
Аз отвързах торбата и извадих необходимото оборудване: бухалки, ръкавици, шапки, фланелки, около дузина протрити топки.
— Хайде, кой иска да бие първи?
— Аз, аз, аз!
— Не, аз, аз, нека аз!
И докато последните лъчи на слънцето се скриваха зад огромното табло за резултатите и високите трибуни, ние — моите двама синове и аз, преживяхме незабравими мигове на стадиона на „Янките“.
— Наистина ли ще спим тук? — попита с възторжен тон Джон — младши.