— Снощи ми се видя много уморена — полупопита Ника.
— Знаеш ли, по-рано не бях така. Последната година все съм уморена. Явно остарявам — простодушно отвърна Медея.
Ника намали газта.
— Не ти ли омръзна тази твоя болница? Защо не я зарежеш?
— Не знам, не знам… Свикнала съм да работя… Слугинска болест, както казваше Армик Тиграновна — Медея приключи разговора и стана.
Влезе Маша с яке върху нощницата, с пламнало лице на ситни пъпчици.
— Машка! Какво ти е? — ахна Ника.
Маша жадно пи от канчето, после някак странно каза:
— Кофата е пълна… Имам алергия.
— Да не е рубеола? — притесни се Медея.
— Откъде накъде? До довечера ще ми мине — усмихна се Маша. — Нощта беше ужасна. Горещо, студено. Вече ми олекна.
Държеше в джоба си смачканото листче, на което беше записала снощното стихотворение. Засега много й харесваше и тя си повтаряше наум: „Дете, доплавало във кошче, лежи в тръстиките крайбрежни без име. В утринни одежди дошла, видя го във водата на фараона дъщерята. На куката се хвана риба, с опашка пясъка зашиба, със името ти аз заспивам, на сутринта ми се изплъзва, забравям, всичко се изтрива, и в топлината аз замръзвам, в горещината съм заспала и се събуждам във отмала, и пак очаквам, но какво ли…“ А всъщност вече знаеше какво. След вчерашния ден като в мъгла и ужасната нощ всичко й се проясни: беше влюбена.
И освен това усещаше слабост — обичайната слабост, след като си бил с температура.
9
Александра, която цял живот сменяше не само омръзналите й мъже, но и професиите, се запозна с третия си мъж в Малий театър, където работеше от средата на петдесетте години, обличаше една стара знаменитост, а той срещу прилична заплата реставрираше купени за грошове музейни скъпоценности на театралния елит, заслужили и народни, които разбираха от хубава мебелировка.
Александра, винаги влюбчива, не се интересуваше от богатството, но обожаваше блясъка. Бракът й с Алексей Кирилович не беше бляскав. Това бяха най-скучните три години в живота й и завършиха скандално: Алексей Кирилович я хвана ненадейно с глухонемия красавец огняр, който обслужваше тимирязевските вили.
Мъжът й ужасно се изуми и завинаги си отиде, оставяйки я в прегръдките на исполинския Герасим19. Сандрочка плака чак до вечерта.
Оттогава беше видяла Алексей Кирилович само веднъж, на бракоразводното дело в съда, но чак до четирийсет и първа година получаваше от него издръжка по пощата. Алексей Кирилович не пожела да види сина си.
Огнярят, естествено, беше незначителен епизод. Тя имаше и разни бляскави връзки: и героичен летец изпитател, и прочут академик евреин, остроумен и всеяден женкар, и млад актьор, жертва на ранната слава и още по-ранния алкохолизъм.
Втория път се омъжи за военен, стегнат и гласовит любител на украинските песни — Евгений Китаев, роди от него дъщеря Лидия, после и този брак не потръгна. Не се разведоха, но живееха отделно и втората дъщеря, Вера, родена преди войната, беше от друг, човек с толкова известно име, че Китаев скромно мълчеше за семейния си живот чак до гибелта си. Последната дъщеря на Александра, родена четирийсет и седма, три години след смъртта му, също носеше ведрото му презиме.
Но когато Александра мина петдесетте и към пламъка на избледнялата й коса вече не летяха ята ухажори, тя въздъхна и си каза: „Ами време е…“ Хвърли зорко око околовръст и неочаквано се спря на театралния мебелист Иван Исаевич Пряничков.
Той беше на около петдесет, някоя и друга година по-млад от нея, не много висок, но широкоплещест, носеше се с по-дълга коса, отколкото е прието в средите на работническата класа, един вид по актьорски, винаги гладко обръснат, винаги с чиста риза под синята престилка. Веднъж тя вървеше след него по коридора, изучи смесената силна миризма, свързана със занаята му: терпентин, лак, колофон и още нещо непознато, и тази миризма й се стори дори привлекателна.
Мебелистът излъчваше някакво особено достойнство и не се вписваше в обичайната театрална йерархия. Полагаше му се някакво скромно място между сценичния механик и гримьора, а той се движеше по коридорите, отговаряше на поздравите с кимване като заслужил артист и се затваряше в работилницата си като народен. Веднъж в края на деня, когато хората от работилниците още не бяха се разотишли, а артистите и всички необходими хора за представлението вече се бяха събрали, Александра Георгиевна почука на вратата му. Оказа се, че той не й знае името, макар че тя от три години работеше в театъра. Тя му разказа за ореховия бюфет, останал от покойната й свекърва, огледа набързо стените на работилницата, където по рафтовете бяха наредени шишета с тъмни и червеникави течности и симетрично бяха закачени и наредени разни инструменти.