Иван Исаевич беше сложил груба ръка с тъмни кръгове около ноктите върху светлия плот на разглобена маса, гладеше с пръст нащърбено цвете и когато Александра Георгиевна приключи разказа си за бюфета, каза, без да я погледне:
— Да завърша инкрустацията за Иван Иванович и може да му хвърля едно око…
Посети я на Успенски, където тя живееше в две и половина стаи с две те си дъщери Вера и Ника, след една седмица. Предложените му купа бульон с парче вчерашен месен млин и елдената каша, все едно направена в руска пещ, много впечатлиха Иван Исаевич, който живееше достойно и чисто, но все пак по бекярски, без хубава домашна храна.
Хареса му внимателното движение, с което Александра Георгиевна извади хляба от дървената кутия и отви кърпата, в която беше завит. Още по-голямо впечатление му направи бързият поглед, който тя хвърли към страничната част на бюфета — там висеше малка иконка на Корсунската20 Богородица, която досега не беше забелязал тъкмо защото тя не висеше в ъгъла, както е прието, а скрита отстрани на бюфета, — и тихата въздишка „О, Господи“, която бе възприела от Медея още в детските години.
Той беше от семейство на староверци, но още на младини бе напуснал бащиния дом и загърби вярата, обаче отплавал от родния бряг, така и не бе излязъл на друг и цял живот изкара в недоволство от себе си, ту ужасен от бягството си от родителския свят, ту съсипан от невъзможността да се слее с хилядите енергични и разюздани съграждани.
Трогна го тази молитвена въздишка, но чак след много време, когато вече й беше мъж, той разбра, че всичко е резултат от удивителната лекота, с която тя реши проблема, изтормозил целия му живот. За него понятията за правилен Бог и неправилен живот по никакъв начин не се съвместяваха, а за Сандрочка всичко идеално лесно се напасваше, тя си червеше устните и се гласеше, и се веселеше от сърце, но в нужен миг и въздишаше, и се молеше, и плачеше, и внезапно щедро помагаше на някого…
Бюфетът се оказа незначителна мебел, орехов фурнир със загубен ключ и прояден от дървояди. Иван Исаевич си подреди инструментите, отвинти горната вратичка, Александра Георгиевна междувременно се облече и литна да гласи престарялата си примадона с пелерина на търговка от плътна коприна. Старицата играеше почти единствено в пиеси на Островски.
Иван Исаевич остана с щерките и тихо-кротко се подготви за работа, почисти повърхностите, свали повредения на едно място пласт и размишляваше за вдовицата: добра жена, живее спретнато, децата са възпитани, тя самата явно е образована, но защо ли обслужва старата госпожа, прочута с гадния си характер…
Не дочака стопанката, защото тя се забави доста. Старата примадона извика след представлението режисьора и му нареди да смени младата й партньорка, която „се държи нагло и грубо, не се види, че едвам връзва две думи на кръст“.
Докато страстите се уталожиха, докато Александра успокои великата старица и я преоблече, стана дванайсет и половина и й се наложи да се прибере пеша, защото старицата или забрави, или не пожела да я закара вкъщи с поръчаното такси.
Иван Исаевич се явяваше на срещи с ореховия бюфет след предварителни проверки в репертоарния план, за да избира дните, в които нямаше пиеси на Островски и Александра Георгиевна си оставаше вкъщи. Първата вечер тя седеше до масата и пишеше писмо, втората вечер шиеше пола на дъщеря си, после чистеше ориз и тихо си тананикаше някаква прилепчива оперетна мелодийка. Предлагаше на Иван Исаевич ту чай със сандвичи, ту вечеря.
„Този мебелист“, както го беше кръстила наум, все повече й харесваше със сериозната си сдържаност, лаконичността в думите и движенията и с цялото си поведение, „макар и малко дървено“, както го характеризира пред най-близката си приятелка Кира, но „много мъжко“.
Във всеки случай със сигурност би го предпочела пред основния си кандидат — заслужил артист, отскорошен вдовец с мощен глас, приказлив грандоман, обидчив като гимназистка. Актьорът наскоро я беше поканил в голямото си красиво жилище от сталински тип близо до театър Моссовет, а на другия ден тя подробно го подигра по всички точки пред приятелката си Кира: как отрупал масата с банкетни старинни сервизи, но в грамадната кристална кутия за сирена имало само едно резенче сирене, а в половинметровото плато „асорти“ — също толкова щедро парче салам, как той с гръмовен глас разказвал първо за любовта към жена си, а после пак така гръмогласно я поканил в спалнята, където обещавал да й покаже на какво е способен, накрая, когато Александра вече щяла да си тръгва, извадил кутия с бижута на жена си и без да я отваря, заявил, че всичко ще получи онази, която стане новата му избраничка.