В неделя идваше любимата й Сандрочка, детето цяла седмица я чакаше. Пускаха Маша за няколко часа до обяд. Долу пред входа ги чакаше Иван Исаевич, понякога сам, по-често с Ника, и те отиваха ту в зоологическата градина, ту в планетариума, ту при дресираните животни на Дуров. Раздялата винаги беше по-силна от срещите, а и самото кратко излизане й напомняше за щастието на другите, които живеят на „Успенски переулок“.
Сандра няколко пъти заведе Маша там. Тя разбираше, че детето тъгува, но и през ум не й минаваше колко му тежи чудовищното обвинение на обезумялата старица. А Маша нищо не казваше, защото се страхуваше, че ако любимата Сандрочка и Ника разберат какво е сторила, ще престанат да я навестяват.
В късната есен Маша за първи път сънува страшен сън. В него не се случваше абсолютно нищо. Просто се отваряше вратата на стаята й и някой страшен трябваше да влезе. От коридора лъхаше на приближаващ се ужас, който непрестанно нарастваше — и Маша се събуждаше с вик. Кой и защо отваряше вратата, която винаги се оказваше леко изместена от истинската врата… При вика й обикновено дотичваше Мотя. Тя я завиваше, галеше я, прекръстваше я — и тогава, вече на зазоряване, Маша заспиваше дълбок сън.
И преди трудно заспиваше в очакване на баба си, а сега и след като тя си тръгнеше, не можеше да заспи, боеше се от съня и колкото повече се боеше, толкова по-често го сънуваше. Сутрин Мотя едвам я будеше. Тя седеше в часовете полусънена, полусънена се прибираше вкъщи и изкарваше музикалната си повинност пред Вера Ивановна, после заспиваше кратък дневен сън, който я спасяваше от нервно изтощение…
Мястото над Яуза, където се намираше къщата им, отдавна се смяташе за лошо. По-нагоре беше Въшкавото възвишение, а на брега някога е имало колиби на казанджии и грънчари. На отсрещния бряг се намираше Хитровският пазар, наоколо са живеели вехтошари, проститутки, скитници. Техните потомци са населявали къщите под наем, построени тук в началото на века. И тези хора, натъпкани сега в разнебитените комунални жилища, сочеха огромната сграда, изправила ръст над всички околни черкви, палава архитектурна приумица с кули, аркади и колонади над етажите, и казваха: „Лошо място…“
Много от обитателите на къщата умираха от насилствена смърт, а тесните прозорци и малките балкони привличаха самоубийците. По няколко пъти годишно с вой пристигаха линейки и прибираха размазани човешки останки, покрити милозливо с чаршаф. Тъй любимата статистика в Русия отдавна беше установила, че броят на самоубийствата нараства в мрачните зимни дни.
Този декември беше много мрачен, слънцето нито веднъж не проби тъмните облаци — най-подходящ сезон за последен въздушен полет.
Гладишеви обядваха обикновено в трапезарията, а вечеряха в кухнята. Вечерта, когато Маша си дояждаше задушените картофи по селски, сготвени от Мотя във вид на загоряла пита, в кухнята влезе Вера Ивановна. Мотя й съобщи, че днес пак една „скокнала“ — от седмия етаж се хвърлила дъщерята на известен авиоконструктор.
— От любов ще да е — изкоментира Мотя съобщението си.
— Глезят ги, та тъй се случва. Момичетата не трябва да се пускат да излизат — строго се изказа Вера Ивановна. Наля си чаша преварена вода и излезе.
— Мотя, какво стана с нея? — попита Маша, вдигнала глава от картофите.
— Как какво? Уби се. Долу е камък, не е слама. Ох, грехове, грехове наши… — въздъхна тя.
Маша остави празната си чиния в мивката и се прибра в стаята. Живееха на единайсетия етаж. Стаята й нямаше балкон. Тя придърпа стол и се качи на широкия перваз на прозореца. Между десетия и единайсетия етаж имаше притулена зачатъчна балюстрада21. Маша се опита да отвори прозореца, но райберите, замазани с блажна боя, не помръднаха.
Тя се съблече, сгъна дрехите си на стола. Влезе Мотя да й каже лека нощ. Маша се усмихна, прозя се и моментално заспа. За първи път през живота си на „Котелническа“ тя заспа леко и щастливо, за първи път не чу тихото проклятие, с което влезе в полунощ Вера Ивановна, и вратата на ужасния сън тази нощ не се отвори.
Нещо се промени у Маша от деня, в който чу за девойката, която „скокнала“. Значи съществувала възможност, за която дотогава не бе знаела, от това й олекна.
На другия ден се обади Сандрочка и я попита не иска ли да отиде с Ника на зимен пионерски лагер. Маша беше готова да отиде с Ника където ще да е. Ника беше единственото момиче в живота й, останало от предишните дни. Всичките й други приятелки от Югозападния район, където беше живяла по-рано, изчезнаха безследно, сякаш и те бяха умрели заедно с родителите й.
Няколкото дни до Нова година Маша живя в щастливо очакване. Мотя й стегна куфара, сложи му платнен калъф и на него заши бял квадрат, на който изписаха името й. Генералският шофьор докара от Югозапад ските й. Не намери щеките и купи в „Детски мир“ нови, червени, та Маша ги галеше и вдъхваше аромата им — те миришеха по-вкусно от всякаква храна.