Маша също чакаше. Нейното очакване беше напрегнато, понеже не знаеше кого повече очаква — дали мъжа си Алик, който трябваше да събере няколко почивни дни и да дойде, или Бутонов… Все й се привиждаше как той се спуска от върха, прескача бодливите храсти и скача през свлачищата. Може би магията щеше да се изпари, ако поседнеше с него в кухнята и си поговореха…
„Пълен тъпак“ — спомняше си тя думите на Ника и търсеше спасение в нищожната логика, сякаш тъпакът не може да бъде извор на любовна магия.
Най-трудно и мъчително очакване изживяваше Лизочка. На сутринта след целодневните дребни недоволства и караници с Таня й се струваше, че вече не може без нея. Тя я чака цял ден, мрънкаше, а привечер не издържа и изпадна в истерия с кършене на пръсти. Ника никога не беше обръщала голямо внимание на Лизочкините прекалени изисквания от живота, но този път се усмихна: и тя е омагьосана… „Моят характер — искам ли нещо, дайте ми го незабавно.“
В дадения момент желанията на майката и дъщерята частично съвпадаха: и двете жадуваха за продължение на връзката.
— Стига… Облечи се и да вървим при твоята Таня — успокои тя дъщеря си и детето хукна да си облече официалната рокля.
С незакопчани копчета на гърба и пълни с играчки ръце се върна при Ника в кухнята да попита коя играчка може да подари на Таня.
— Която не ти се свиди — усмихна се Ника.
Медея погледна насълзената си внучка и си каза: „Гореща кръв. Колко е чаровна…“
— Лиза, ела да те закопчая — нареди Медея и детето послушно отиде при нея и се обърна гърбом.
Дребните копченца едвам влизаха в още по-малките илици. Бледата й коса миришеше на познатата детска сладост.
След петнайсет минути вече бяха у Нора, седяха в бунгалото й, пълно с букети глицинии и тамариск. Малката лятна къщичка беше уютна по украински, чистичко белосана, пръстеният под застлан с черги.
Лиза скри донесеното зайче под полата си и се мъчеше да привлече вниманието на Таня, но Таня ядеше каша, свела очи. Нора с обичайния си мек маниер опяваше, че вчера много се уморили, изгорели, прекалено далечна била разходката… Подробно и досадно… Ника седеше до прозореца и току поглеждаше към къщата на хазаите.
— И Валерий цял ден не е излизал — кимна Нора натам, — гледа телевизия.
Ника пъргаво стана и от вратата подхвърли:
— Ще ида за минутка при леля Ада…
Телевизорът беше надут докрай. Масата беше отрупана с ядене. Михаил, хазаинът, не обичаше малките порции, а и тенджерите на леля Ада, макар и при такова маломерно семейство, бяха същински казани. Тя работеше в кухнята на санаториум и мащабите й съответстваха на общественото хранене, което се отразяваше добре на угояването на двете прасета, които отглеждаха.
Валерий и Михаил седяха леко замаяни от голямото плюскане, а самата Ада тъкмо беше слязла в „мазата“, както казваше, за сок. Влезе в стаята след Ника с два трилитрови буркана. Ада и Ника се целунаха.
— Сливи — отгатна Ника.
— Ника, сядай. Миш, налей й нещо — каза Ада на мъжа си.
Бутонов зяпаше в телевизора.
— Не, идвам само да ви видя. Моята Лизка е на гости у вашите наематели — отказа Ника.
— При нас не наминаваш, само у летовниците — укори я Ада.
— Да бе, аз идвах няколко пъти, ама ту си на работа, ту си по гости — оправда се Ника.
Ада сбърчи челце, потърка носа си, който се губеше на тлъстото лице.
— Тъй беше, одихме в Каменка при кумата.
А Михаил вече й беше налял чашка чача22. Той умееше да прави всичко, Валерий го знаеше от съседа си Витка: и да прави ракия, и да опушва месо, и да осолява риба. Където и да бе живял — в Мурманск, Кавказ, Казахстан, — Михаил най-вече се интересуваше какво ядат хората и запомняше всичко най-интересно.
— За срещата! — провъзгласи Ника. — За ваше здраве!
Протегна чашката си и към Бутонов, който най-сетне отлепи очи от телевизора. Тя го гледаше с поглед, който Бутонов не хареса. А и самата Ника не му харесваше сега: главата й омотана с вехта зелена кърпа, не се виждаха веселите й коси, лицето й изглеждаше твърде издължено и роклята й беше с цвят на йод и сякаш на петна. Той не подозираше, че тя си е сложила нещата, които най-много й отиваха, с които беше позирала на един прочут художник — именно той й беше казал хубаво да стегне кърпата и дълго я разглежда едва ли не със сълзи на очите, и повтаряше: „Какво лице… Боже, какво лице… фаюмски портрет…“23
23
По името на оазиса Фаюм (Северна Африка), където в края на XIX в. е открита изрисувана дъсчица с човешки портрет (восъчна живопис) от I-III в. — Б.пр.