В двете долни кутии имаше писма, подредени по години, непременно със запазени пликове, внимателно разрязани отстрани със специален нож за хартия.
Там се пазеха и най-различни справки и удостоверения, между които и най-куриозни, например документ за отнемането на велосипеда на гражданина Синопли за транспортните нужди на Доброволческата армия. Това беше истински семеен архив и като всеки истински архив, той криеше неподлежащи до време на разгласа тайни. Впрочем тайните се намираха в сигурни ръце и се пазеха възможно най-бдително от Медея, поне първата от всички налични.
Тази тайна се съдържаше в писмо до Матилда Цирули от февруари хиляда осемстотин деветдесет и втора година. Писмото беше от Батуми, написано на много лош руски език и подписано с грузинското име Медея. Сегашната Медея знаеше, разбира се, за съществуването на батумската си адашка, снаха на Матилда, жена на по-големия й брат Сидор. Според семейната легенда онази грузинска Медея бе умряла по време на погребението на мъжа си, загинал при нещастен случай. Именно на нея бе кръстена Медея с това толкова необичайно за гърците име24… Писмото с правописни поправки гласи следното:
„Матилда, далечна приятелко, миналата седмица се говореше, че са се удавили твоят Тиресий и братя Кармаки. А завчера в Кабулети водата го изхвърли на брега. За разпознаване извикаха Вартанян и Курсуа Фуражката. Погребаха го и, Царство му Небесно, повече нищо не мога да ти кажа. Когато ти избяга, той стана още по-лош, преби чичо Платон, с Никос винаги се сбиваше, теб Бог те спаси. Често ме болят краката. Зимъс изобщо не можех да стъпя. Сидор ми помага, Господ ще го възнагради. Венчай се още сега веднага. Изпращам ти любовта си и Господ да те пази. Медея.“
Медея намери това писмо няколко години след смъртта на родителите си и го скри от братята и сестрите си. Когато младата Сандрочка започна първите си похождения, Медея й разказа тази история с някаква смътна педагогическа цел. Тя сякаш се опита да омае съдбата й, да предпази Сандрочка от несполуките и трудностите на ориста, през които според това писмо бе минала майка им Матилда. Медея беше абсолютно сигурна, че лекомислието води до нещастие, и никак не й хрумваше, че по същия начин лекомислието може да доведе до щастие или да не доведе доникъде. Но Сандра от дете постъпваше по закона „както ми текне“, а Медея не можеше да разбере този закон на текването, щукването, прищевките и капризите.
Втората семейна тайна беше свързана именно с тази особеност на Сандрочка и до някое време бе скрита и от самата Медея на долния рафт на еднокрилния гардероб в офицерската чанта на Самуил Яковлевич.
В малката стая, където Самуил прекара последната мъчителна година от живота си, Медея си направи свой кът. Обърна фотьойла на мъжа си към прозореца, отстрани сложи раклата, на нея подреди няколкото книги, които постоянно четеше. В тази стая непрестанно сменяше белите завеси с още по-бели, бършеше от рафта с книги и Самуиловото гардеробче белезникавата кримска прах. Не пипаше нещата му.
Цялата тази година чете псалтира, всяка вечер по една катизма. Псалтирът й беше стар, черковнославянски, запазен от гимназиално време. Другият, гръцкият, който беше на Харалампий, я затрудняваше, защото беше написан не на езика на понтийските гърци, а на съвременен гръцки. Имаха вкъщи и руско-еврейски псалтир с паралелни текстове, издаден във Вилно в края на миналия век, който заедно с две други еврейски книги беше сега върху капака на раклата.
Медея се опитваше от време на време да чете псалтира на руски и макар някои неща да й бяха по-ясни по смисъл, губеше се тайнствената красота на патинирания славянски…
Медея прекрасно си спомняше смуглото лице на младия мъж с грубо раздвоена дебела горна устна, заострения му на върха нос и големите плоски ревери на кафявото сако, когато той решително се доближи до Самуил, седнал на пейка на феодосийската автогара в очакване на симферополския рейс. Младият мъж, притиснал с лакът към ребрата си три книги, спря пред Самуил и му изстреля директно въпроса:
— Извинете, вие евреин ли сте?
Самуил, измъчен от болките, мълчаливо кимна, без да блесне с някоя от обичайните си шеги.
— Вземете ги, моля ви, дядо почина и никой друг не знае този език — младият мъж взе да тика опърпаните книги на Самуил и тогава пролича колко е смутен. — Може да ги прочетете някога. Дядо се казваше Хаим…
Самуил мълчаливо отвори горната.
— Сидур25… Бях слаб ученик в хедера26, младежо — рече умислен Самуил, а мургавият младеж, забелязал нерешителността му, се разбърза: