Бавно четеше книгата, откъси от която най-зле от всички бе прочел при честването на еврейското си пълнолетие преди половин век. Забравените думи се надигаха от дъното на паметта му като въздушни мехурчета, ако пък това не се случеше и четвъртитите букви не пожелаеха да му разкрият съкровения си смисъл, той търсеше в успоредния руски текст приблизително подсказване.
Бързо разбра, че книгата не може да се преведе точно. В края на живота започнаха да му се разкриват неща, за които той не бе подозирал: че мислите се изразяват в думи не цялостно, а с доста голяма приблизителност, че има някаква пролука, празнота между мисълта и словото и тя се запълва с напрегната умствена дейност, която именно попълва ограничените възможности на езика. За да пробиеш до мисълта, която сега му се струваше подобие на кристал, трябва да отминеш текста — сам по себе си езикът замърсява скъпоценния кристал с неверни думи с блуждаещи във времето граници, графика на думите и буквите, с разнообразното звучене на словото.
Той забеляза, че се получава някакво изместване на смисъла: двата езика, които владееше, руски и иврит, изразяваха мислите по различен начин.
„Национално по форма — усмихваше се Самуил, — божествено по съдържание…“ Шегуваше се по навик.
Почти нямаше сили. Каквото и да правеше сега, го правеше много бавно и Медея забеляза как са се променили движенията му, как тежко и дори тържествено вдига чашата до устата си, избърсва с изсъхнали пръсти поникналите през последните няколко месеца мустаци и късата прошарена брада. Но сякаш като компенсация за този физически упадък или може би благодарение на Медеините билки главата му беше бистра, мислите, макар и бавни, бяха много точни. Той разбираше, че му остава съвсем малко време за живот, но колкото и да е чудно, напълно го напусна усещането за вечно бързане и присъщото му суетене. Сега спеше малко, дните и нощите му бяха много дълги, но не се измъчваше — съзнанието му се преустройваше за друго време. Той се връщаше в миналото и се чудеше на моментността на изживения живот и продължителността на всяка минута, която прекарваше на плетеното кресло с гръб към залеза, с лице към изток, към тъмнеещото синьо-лилаво небе, към хълмовете, които за половин час от розови ставаха мрачносини.
Загледан натам, той направи още едно откритие: оказа се, че е изживял целия си живот не само забързано, но и в дълбок страх, скриван дори от самия себе си, по-точно в много страхове и в най-острия от всички — страх от убийство. Като си спомняше сега онова ужасно събитие във Василишчево — разстрела, който трябваше да ръководи и който така и не видя заради позорния нервен припадък, — той се благодареше Богу за неприличната за мъж слабост, за нервното дамско поведение, което го бе спасило от злодейството.
„Страхливец, страхливец — признаваше си наум и пак не пропускаше да се самоиронизира: — «Тя го обикна, че е шушумига, той нея — че е толкоз отзивчива…»28 А страхопъзльовщината си винаги съм крил зад жените“ — формулира сега обвинението си Самуил.
Психоаналитик вероятно би могъл да измъкне от случая му някой комплекс с митологично име, във всеки случай щеше да обясни повишената сексуална агресивност на дентиста с подсъзнателно изтласкване на страха от кръвопролитията чрез прости възвратно-постъпателни движения в податливата мекота на пълнотелесните дами… С женитбата си за Медея той се бе прикрил с нейното мъжество от вечния си страх… Шегичките, закачките, вечното му желание да предизвика усмивка у околните е свързано с интуитивното знание, че смехът убива страха. Оказа се, че смъртоносната болест също може да освободи от страха от живота.
Последното страшно куче, което можеше да захапе всеки евреин за петата, беше космополитизмът. Още преди този термин да се възприеме, той вече беше обрасъл с безпощадно разгърнато определение: „Буржоазна реакционна идеология“; още от първата публикация на Жданов Самуил тревожно следеше вестниците, в които този балон ту се раздуваше, ту се спихваше. Заел социално незначителното, но материално повече от приемливото си място на районен зъболекар протезист след позорното бягство от редиците на непосредствените творци на историята към стадото на подопитните наблюдатели, Самуил предвиждаше поредното преселение на народите. Кримските татари, немците, отчасти понтийските гърци и караимите по това време вече бяха депортирани от Крим, та му хрумна хитра мисъл — да нанесе изпреварващ удар и да се вдигне на Север с договор за пет години, пък междувременно нещата може и да се успокоят…
28
По Шекспир, „Отело“: „И тъй обикнахме се ние двама, тя мен за туй, че мъки срещал бях: аз нея, че пожали ме за тях“ (I.3: превод Валери Петров). — Б.пр.