Таша с привично движение отмести купища оръфани книги, листа с дребни рисунчици и тук-там неразбираеми кратки редове и сложи на вестник ядене, без ни най-малко да се опитва да украси мизерното количество и сиромашкия му вид.
Сергей Иларионович, величественият стар мъж на някога младата красавица, който великодушно не забелязваше ранната й грозна старост, поникналите по брадичката й тук-там остри косми, изскочилите напред зъби, цял живот беше приемал Ташиното пълно отвращение към домакинстването като очарователна особеност. Той спазваше архаичната трапезна елегантност и поднесе на Медея пушена риба и рибни консерви, съвсем неуместни в този рибарски град.
Но виното беше хубаво, марково. Макар и отдавна пенсионер, той все още практикуваше от време на време и близките хора, за които се грижеше, освен обичайния хонорар носеха и храни — като в някогашните гладни и почти изветрели в късата памет години.
Щом научи за Медеината пътна несполука, той веднага се обади на началника на пристанището и онзи обеща да транспортира Медея още утре сутринта с първия кораб, без да обещава никакви удобства на пътешественичката.
Останаха на масата до късно през нощта, допиха хубавото вино, после пиха лош чай, а Таша, без изобщо да попита защо й е притрябвал Таганрог, взе да разказва за някаква решетка от мезолита, която открила в Приазовието. Медея дълго не разбираше какво толкова я възпламенява, докато Таша не сложи върху недоядената риба омърляните рисунки, направени с уверена ръка, на които имаше нещо разчертано като за морски шах, и го обяви за един от най-старите култови символи, известни от палеолита и открити и в Египет, и в Крит, и в предколумбовска Америка, а сега и тук, в Приазовието…
Сергей Иларионович дремеше старчески на стола, от време на време се събуждаше благодарение на вродената си любезност, кимаше сънено в знак на съгласие, смънкваше нещо одобрително и отново се унасяше.
Без да се заинтригува ни най-малко от Ташините научни изследвания, Медея търпеливо чакаше края на лекцията и само се чудеше, че Таша дума не каза нито за дъщеря си, нито за внучката, които живееха в Ленинград.
На всяко новоредие в сказката й Медея кимаше и си мислеше колко е упорита човешката природа, колко стабилно може да бъде понякога страстното увлечение, неподлежащо на никакви промени, като тези решетки, овали и точки например, които, веднъж запечатани, живеят после хиляди години във всякакви съкровени кътчета по света — в музейните подземия, в сметищата, надраскани на сухата земя и по стари огради от играещи деца…
Сутринта дойде пълен човек с морска униформа без пагони и взе Медея от спящата къща на Лавински, а след един час Медея вече се полюшваше насред Керченския залив на старо товарно корабче с толкова близък до сърцето й вид, сякаш беше от старата армада на дядо й Харалампий.
Със старческо сумтене и немощно усилие параходчето се довлече до Таганрог чак вечерта. Дотогава ръмежът се беше превърнал в сив дъждец и Медея, изкарала дванайсет часа с изправен гръб и прибрани крака на дървената пейка, се спусна по стълбичката с чувството, че по-скоро е част от тази пейка, от която току-що беше станала, отколкото жив човек.
На пристанището се огледа — освен самотната улична лампа и едно момче, с което бяха пътували още от Керч и което през целия ден чете дебела книга, нямаше никого и нищо. Момчето беше на полудетска възраст, когато обръщението „младежо“ още е смущаващо.
— Бихте ли ми казали, младежо, как по-удобно се стига до Ростов на Дон — с влак или автобус.
— С автобус — кратко отговори момчето.
До него имаше кошница с две дръжки, обшита със стар плат с приятно позната шарка. Медея се взря — едва личаха избелели маргаритки, събрани в кръгли букетчета. Момчето като че ли улови погледа й и каза нещо странно, подритвайки с крак кошницата:
— Ако се побере в багажника, ще има място за вас.
— Какво казахте? — учуди се Медея.
— Брат ми ще дойде от Ростов да ме вземе. С кола. Мисля, че ще има място и за вас…
— Така ли? Прекрасно…
Мракът, който беше захлупил душата й и я тормозеше непрестанно от мига, в който бе прочела ужасното небрежно писмо, писано набързо, не й попречи да се възрадва: „Господи, благодаря Ти, че не ме изоставяш по всичките ми пътища, изпращаш ми Своите ангели придружители, както на Товия…“31
Момчето, което и не подозираше, че изпълнява ролята на ангел придружител, отмести встрани кошницата с плоския връх на ботуша си и обясни на Медея: