Затракаха прозорци и врати. Най-накрая се събуди старият вълчак в колибата и енергично залая заради допуснатия служебен пропуск. Дворът се изпълни, както й се стори, с несметни тълпи. Но стълпотворението беше от свои, близки хора: Наташа, дъщерята на Леночка, със седемгодишния Павлик, Георгий, по-малкият син на Леночка, който през последната зима се беше превърнал в чудесен младеж, и дребна кльощава бабка с патерица.
„Старата бавачка Галя“ — досети се Медея.
На чардака, възвила встрани надменното си лице на източна красавица, стоеше тринайсетгодишната Шуша, голямата дъщеря на Наташа, с бяла нощница, почти забулена от лъскавата й азиатска коса.
Светлокосият Шурик се скри зад ствола на прасковеното дърво и надзърташе иззад него.
— Ох, Господи, Фьодор е в командировка, вчера замина! — завайка се Леночка, без да изпуска Медея от прегръдката си. — Защо не ни предупреди? Жора щеше да те посрещне!
Семейството се беше струпало наоколо й в очакване на по-нататъшните роднински целувки. Само Галя измънка нещо и закуцука към зарязаното огнище, където цареше някакво домашно безредие, от тигана се вдигаше черен дим…
— А, чай, чай за теб! А, загубена жена — кафе, кафе! Ау, радост моя, ти дойде! — кудкудякаше Леночка, като повтаряше всяка дума и размахваше край главата си ръце с лично свой единствен на света жест.
Медея, щом зърна това абсолютно изпаднало от паметта й движение на малките китки на Леночка, изпита остро чувство на щастие.
От двайсета година, когато Медея изпрати на феодосийската гара брат си Фьодор с нова месторабота и нова, наскоро поверена му жена, сватосана благодарение на твърдата Медеина ръка, приятелките се бяха виждали само два пъти: през трийсет и втора, скоро след отпътуването на Медея и Самуил в Посьолок, и през четирийсета, когато цялото семейство на ташкентските Синопли дойде при Медея.
В онова последно предвоенно лято при Медея се струпа голяма семейна сбирка: Сандрочка със Серьожа и Лидочка, братът Константин, който загина на другата година още в първите дни на войната, Таша Лавинска… В къщата направо се прескачаха. Всичко звънтеше от детски гласове, юлско слънце и кримско вино.
Нея година Фьодор получи Държавна премия и чакаше ново назначение, едва ли не министерско.
Медея не можа да вземе отпуск по това време и всеки ден ходеше на работа, а после готвеше, готвеше, готвеше… Сестра й и снаха й с радост биха помагали, но Медея не обичаше в домакинството й да пипат чужди ръце, да местят разни неща от обичайните им места, да й нарушават реда. Едва по-късно, с възрастта, тя се примири в кухнята й да шетат младите роднини и никога нищо да не си намира.
Поради тарапаната и постоянната кухненска бъркотия приятелките почти не можаха да си поговорят. Медея запомни само последната нощ преди отпътуването им, когато миеха в кухнята съдовете след прощалната вечеря и Леночка, докато бършеше с дълга кухненска кърпа купа чинии, горчиво се жалваше, че Фьодор е нехаен и си пъха главата право в зъбите на властта. Тя предвидливо се плашеше от голямата му кариера и от превръщането на скромния земемер едва ли не в главен началник на цялата иригационна система в Узбекистан.
— Как не разбира — оплакваше се Леночка, — че баща ми беше член на кримското правителство и това не се споменава в никой въпросник. А колкото повече се издигаш, толкова повече си пред очите на всички…
Тук, в Ташкент, Медея беше единствена и скъпа гостенка. Сутрин пращаха децата на училище и двете с Леночка отиваха на Чорсинския пазар близо до къщата, където купуваха агнешко, ранни зеленилки, понякога пилета. Две пилета не им стигаха за обяд, три им бяха много…
Тук всички бяха свикнали да ядат обилно за учудване на Медея. Краят на март беше бедно време, нямаше още нищо от разкоша на източния пазар. Но те пълнеха догоре пазарските торби и на връщане взимаха трамвая.
Обикновено сядаха да ядат късно, чак към осем, когато Фьодор се връщаше от работа. Преди това децата залъгваха глада с порязница хляб, с питка. Но пък яденето продължаваше около два часа и освен обичайната тукашна храна — самса32, лагман33 — на масата винаги имаше и по някой арменски деликатес — дори баклава. Леночка не беше забравила готвенето.
Късно вечер, когато наставаше тишина, двете дълго седяха на разчистената маса и Леночка редеше труден пасианс, което правеше най-много веднъж годишно, двете потъваха в ранните си спомени още от гимназията, смееха се, въздишаха, плачеха за онези, които бяха обичали и които бяха изчезнали в дебрите на миналото.
Тежък камък бавно се въртеше в дъното на Медеината душа, но разговорите никак не се обръщаха така, че да зачекне темата за писмото. Нещо я спираше, а и току-що изживяната трагедия изведнъж взе да й изглежда някак неприлична…