Неочакваното откритие, което можеше още повече да сближи приятелките, ако го бяха обсъдили, не я оставяше да мигне.
Отвън просветля, запяха птици и Медея безшумно се застяга за черква. От дете обичаше много Цветница.
Стигна рано до черквата на „Хоспитална улица“, цял час преди началото на литургията, дори вратите бяха още затворени. Но пазарът вече шумеше и тя мина край сергиите с разсеян поглед.
Сред търговците почти нямаше жени — продаваха узбеци с дебели халати. Но купувачите пък бяха изключително жени, и то най-вече рускини. Ташкент поначало се беше сторил на Медея изцяло руски град, видя узбеци само на гарата в деня на пристигането и тук, на пазара. Живееше в руския център и така и не стигна до стария град с азиатския му облик, който й беше до болка познат от стария татарски Крим и особено от Бахчисарай.
„Всичко се е претопило — помисли си тя. — Станало е огромна руска провинция.“
Направи кръгче из пазара и пак се върна при черквата. Вече беше отворено. Пред кутията за пожертвования се въртеше бабичка с бяла кърпа, прилична на дебела зайка, в кутията имаше чаша с няколко клонки сива върбичка.
— А, и тук расте — зарадва се Медея.
Взе две листчета и написа на едното „За упокой“, след което започна да вписва имената в привичния ред: отец Дионисий, отец Варфоломей, Харалампий, Антонида, Георгий, Магдалина… Другата, живата част от фамилията, записа на другото листче — „За здраве“…
На това място, докато изписваше с едри красиви букви близките имена, винаги изживяваше едно и също: сякаш плува по река, а пред нея в отворен триъгълник са братята и сестрите й, младите и малките им деца, зад нея пак като ветрило, но много по-дълго, чезнещо в лекото речно вълнение, са умрелите й родители, дедите — с една дума, всичките й предци, чиито имена знаеше и чиито имена се губеха в отминалото време. Никак не я затрудняваше да вмества у себе си всички тези купища хора, живи и мъртви, тя вписваше всяко име с внимание, извикваше в паметта си лицето, облика, вкуса, ако може тъй да се каже, на съответния човек…
Насред това спокойно занимание я завари Леночка. Тя докосна рамото й. Целунаха се. Леночка огледа наоколо: черковните хора й се видяха така жалки, старшите толкова уродливи.
Покрай сладкия мирис на тамяна ясно се усещаше вонята на стари износени дрехи, на стари болнави тела. Застаналата до тях старица смърдеше на котки.
„Нима и в Тифлис, в малката арменска черква в Солулаки, до която се изкачвахме по улица от стъпала, е същата мизерия и гадост? — помисли си Леночка. — Колко красиво и тържествено беше през детството, когато баба с лилава кадифена шапчица, завързана с копринени връзки под меката брадичка, мама, издокарана със светла рокля, и сестра ми Анаит стояха пред всички в черквата срещу единствената икона на варосаната стена — с Рипсиме и Гаяне34, и миришеше на восък, тамян, цветя…“
Чу се възглас: „Благословено царство…“ И неделната литургия започна.
Леночка гледаше Медея, която стоеше непоклатимо със затворени очи и сведена глава — тя владееше умението да стои дълго време, без да сменя позата и без да престъпва от крак на крак.
„Стои като скала насред морето“ — нежно си помисли Леночка и внезапно взе да лее сълзи за Медеината съдба, за горчивата й самота, за проклетата бездетност, престъпната лъжа и предателството… Но Медея не помисляше нищо подобно. Три треперливи бабешки гласчета пееха за евангелските блаженства. И нови сълзи се поляха от очите на Леночка, вече не за Медея, а за целия живот. Това беше остро изживяване, в което се сливаше удесеторено чувство за загубената родина, живата близост на загубените родители и на убития във войната син, и щастлив миг на цялостна загуба на мисълта за себе си, изпълване на сърцето не със собствени празни неща, а с Божии, светли, и преизпълненото сърце така я заболя, че тя си каза: „Господи, прибери ме като Сепфора, ето ме!“
Но нищо не се случи, тя не падна мъртва. Напротив, мигът на острото щастие премина и тя откри, че литургията вече наполовина е минала. Свещеникът неясно пришепваше думи, които тя знаеше наизуст от дете.
Изведнъж й стана скучно, тя усети краката си натежали и умора в душата. Искаше да си отиде, но й беше неудобно пред Медея.
Свещеникът излезе с чашата — „Със страх Божий и вяра дойдете“, но никой не дойде и той се прибра в ол тара.
Леночка едва дочака Медея да целуне кръста и излезе от храма. Те си честитиха празника и се целунаха тържествено и с лека студенина.
Нито дума, нито половин дума не сподели Медея за горчилката си и до края на живота си щяха да си пишат нежни писма, в които щеше да има сънища, спомени, случайни мисли, съобщения за раждане на нови деца и нови рецепти за сладка…
34
През 301 г. в Армения идват 37 християнски девици, избягали от Рим поради гоненията срещу християните. Цар Трдат III, очарован от една от тях на име Рипсиме, я пожелава, но девицата заявява, че принадлежи на Иисус. Царят в яростта си нарежда да бъдат убити Рипсиме и всички останали девойки, дали същия обет, както и наставницата им Гаяне. — Б.пр.