Управлението е безсилно и политиката му се мени на всеки два месеца, заедно със смяната на гонфалониера. Опитват се да спрат упадъка и решават да наложат друга венецианска мярка: новият гонфалониер да се избира до живот, точно като дожа на Венеция. Така градът поне има възможност да осъществява една последователна политика, защото по ирония на съдбата, това не се е случвало от времето на Медичите. Първият избран доживотен гонфалониер е Пиеро Содерини, представител на влиятелното флорентинско семейство, от което произлизат Николо Содерини, опитал се да свали Пиеро Подагричавия, и по-късно Томасо Содерини, който става дясната ръка на Лоренцо Великолепни.
Пиеро Содерини е известен като човек, на когото може да се разчита, но той не е кой знае колко способен. Флоренция се е уморила от хора, които виждат в себе си изключителни водачи. Содерини обаче притежава една необикновена черта, забелязал е дарбата на Микеланджело и харесва този обещаващ, но труден млад мъж. Проницателният Содерини решава да поръча на Микеланджело скулптура, велика творба, която да върне гражданската гордост на Флоренция.
Настоятелите на „Санта Мария дел Фиоре“ имат в работилницата на катедралата голям бял мраморен блок, който преди около четиридесет години е донесен в града от Карара, близо до Тосканското крайбрежие, откъдето се вади най-хубавият мрамор в Европа. Преди години един неспособен ваятел започва да изчуква мраморни блокове, за да създаде скулптура, но спира да работи. Остава мраморен блок, висок около пет метра и половина, който е в отчайващо лошо състояние. Содерини предлага на Микеланджело да се опита да издяла гигантска статуя на Давид, смелия символ на републиканската гордост на Флоренция. Само човек на изкуството с амбицията и самоувереността на двадесет и шест годишния Микеланджело би приел подобна обезсърчителна поръчка.
Микеланджело се заема да прави предварителни рисунки, на една от които написва кратък стих, изразяващ целта му:
Под „лък“ има предвид извития дървен инструмент, с който пробива камъка, а стихът дава израз на гордостта на Микеланджело, тъй като се оприличава на подготвящия се за битка Давид.
Много скоро Микеланджело започва да работи върху своя „Давид“ като обсебен и ден и нощ дяла в усамотението на катедралната работилница. През знойните летни жеги работи гол до кръста, а потта се стича в очите му, през смразяващите зимни дни е опакован като мумия, а парата от дъха му замъглява погледа му. Въпреки жизнеизтощаващите усилия, които изисква задачата, Микеланджело продължава да живее скромно. След години разказва на Кондиви: „Колкото и богат да съм бил, винаги съм живял като бедняк.“ Настоява да работи тайно, защото изпитва болезнен страх да не видят работата му, преди да е завършена.
Поразителното е, че само осемнадесет месеца са нужни на Микеланджело, за да завърши скулптурата, два пъти по-голяма от естествените размери, което е забележително, дори и в чисто физически смисъл, постижение, а като произведение на изкуството е върхов успех. Класическата голота и сдържаност на изправената мъжка фигура е изпълнена с жизнена сила, тук подвижната телесност на неговия „Бакхус“ е побрана в абсолютния дух на „Пиета“-та му.
Давид, Микеланджело Буонароти, Галерия дел Академия, Флоренция
Резултатът е дълбоко хуманистичен, великолепно тържество на онова, което представлява човекът, но същевременно в отъждествяването на Давид като човешки идеал има нещо извън обсега на възприятията и точно тук е постигнато почти Платоново съвършенство. Самата статуя бележи появата на една характерна черта, която все повече се проявява в работата на Микеланджело: подходящата италианска дума е terribilita, т. е. величествено, почти вдъхващо ужас могъщество.