Според един съвременник от епохата първоначално статуята е била предназначена за покрива на катедралата, нали в крайна сметка е религиозно произведение — библейската фигура на Давид, прочутият победител над Голиат, макар че за мнозина в републиканската фракция победеният Голиат не е никой друг, а прогонените Медичи. Вероятно първоначалното място за статуята е донякъде виновно за част от преувеличението, което й придава такова могъщество, предназначена е да се гледа отдолу. Подобно произведение, подобна неприкрита и безсрамна голота едва ли е подходяща за християнски храм дори и по време на Ренесанса, така че решават вместо това да поставят статуята на издигната платформа пред двореца на Сеньорията. Тук е идеалното място, откъдето, надвесен над площада, Давид ще наблюдава събралите се граждани, изразяващи вижданията си за бъдещето на града. Любопитно, но под фасадата и кулата на двореца внушителната големина на статуята изглежда почти човешка.
Но преместването на скулптурата се оказва нелека задача. Първо, за да бъде извадена, трябва да се събори цялата стена на катедралната работилница. После идва самото физическо вдигане на статуята, като до този момент не е опитвано подобно нещо. Базари описва как увитата фигура е хваната в здрава дървена рамка, „в която статуята е закрепена с въжета, за да може при придвижването да се поклаща и да не бъде счупена.“ Този уред се придвижва с помощта на лебедки, теглени от повече от четиридесет души, които бавно я издърпват на греди, поставени на земята. Според Ландучи, който наблюдава събитието заедно с много други зяпачи, трябват им четири дни, за да придвижат статуята до площада — разстояние от около четиристотин метра.
Содерини настоява да я види, преди да бъде открита. Според легендата, разказана от Базари, Содерини е изключително доволен, но не може да се удържи и изказва мнение — може би носът е малко прекалено голям. Микеланджело е вбесен от коментара, но сдържа гнева си, без да каже нищо се качва на скелето с длето и чук в ръка, а с другата небрежно отмахва малко мраморен прах, наслоил се върху гредите. Застава с гръб, така че да не го виждат какво прави, и се преструва, че одялва носа, като оставя от ръката му да се посипе прах. После се отдръпва и подвиква към Содерини: „Виж сега.“ „Повече ми харесва“, отвръща Содерини, „даде й живот.“
Независимо от това дали историята е вярна, или не, тя безспорно илюстрира една нарастваща тенденция, която за първи път излиза на преден план през Ренесанса: вярата в свободната воля на човека на изкуството, когато става дума за вкуса, оценяващ неговите произведения. По-рано, когато Донатело събаря своята статуя от парапета на двореца Медичи, постъпката му изглежда повече като израз на раздразнителност, но сега при Микеланджело това поведение се превръща в утвърдено право на самоопределение. Както е характерно за Ренесанса, именно изкуството е водещото, защото в това отношение другите аспекти на новия хуманизъм са спъвани от собствената им форма на изразяване. Когато Пико дела Мирандола описва подробностите от своята хуманистична философия, е обвинен в ерес. Личният стил има ограничена свобода на действие и дори още по-малко на изразяване, само в изкуството и науката, все още преплетени, но постепенно освобождаващи се, е възможна по-прецизирана свобода.
Но не бива да се възприема, че човекът на изкуството и неговите произведения са над критиката, напротив, и в това отношение „Давид“ на Микеланджело не е изключение. Из цяла Флоренция статуята става известна като „Il Gigante“ — „Великанът“, но хората искат да знаят защо е толкова голяма, тъй като принципно съперникът на Давид Голиат е великанът? Всъщност, както мнозина бързо откриват, скулптурата може да изобразява и някои герои от древността. Със същия успех това може да е Херкулес или дори младият Самсон — като изключим прехвърлената през лявото рамо прашка почти нищо друго не сочи, че това е Давид. Първоначално, а и до днес рамото си остава единствената част от тялото, която е покрита, въпреки че по време на първото публично откриване на статуята Сеньорията настоява прекалено безсрамните гениталии на фигурата да бъдат скрити, и те са покрити от месингов гирлянд от двадесет и осем медни листа, които ще продължат да красят статуята през следващите тридесет години. Не може да се отрече, че Микеланджело придава второстепенно значение на описанието на библейския Давид — първостепенната му грижа е показването на неговите надминаващи всичко сили. Тази характерна черта все по-ярко се проявява в по-нататъшната работа на Микеланджело, тъй като почти съвършеният му „Давид“ проправя пътя на един все по-засилващ се маниеризъм. При него никога няма съмнение чия е скулптурата и наистина този маниеризъм вече отчасти е виден в „Давид“. Ръцете са прекомерно уголемени и събуждащи асоциации за силата на фигурата, а при по-внимателно вглеждане, виждаме, че вратът и чертите на лицето също са уголемени. Нима Содерини е бил прав? Изопачаването е оправдано от факта, че зрителят наблюдава статуята отдолу, което има един предварително скъсяващ ефект. Намерението на Микеланджело е да направи статуята да изглежда колкото се може по-голяма и не е било възможно от чисто физически аспект да я направи по-голяма. Както посочва Кондиви, скулпторът изчислява мраморния къс „толкова точно, че на върха на главата и в основата се вижда част от старата и нешлифована повърхност на мрамора.“