Рим остава официално под властта на папите, но през четиринадесети век самите папи, които често са повече от един, са склонни да пребивават в Авиньон или някъде другаде. Положението остава непроменено до събора в Констанц (1414–1418 г.) и едва през 1420 година новият и неоспорван папа Мартин V напуска Флоренция, за да възстанови Рим като постоянна папска резиденция. Понтифексът се настанява в далечния край на река Тибър в крепостта „Сант Анджело“, която първоначално е построена като гробница за император Адриан през 135 г. пр. Хр. След Мартин V папите постепенно налагат ред над непокорното население и казват, че през този период по бойниците на „Сант Анджело“ висели толкова много гниещи тела на екзекутирани престъпници, че заради вонята човек не можел да премине по моста над река Тибър. Мнозина от могъщите кардинали се установяват в града и започват да строят все по-величествени дворци, като използват камъни, варварски свалени от древноримските руини. Още преди години седемте хълма на древния град са превърнати в лозя и градини, а Форумът се използва за паша на добитък. По традиция, останала от времето на Римската империя, градът не произвежда нищо. Сега Рим зависи от поклонниците и туристите, а разбойниците и главорезите от миналото са заменени от просещи монаси и търговци на фалшиви реликви, които отварят тезгясите си по широките улици, заменящи лабиринта на средновековните квартали. Но подобренията в пейзажа са постепенни, защото, когато съвременникът на Козимо де Медичи, поетът и философът Леон Алберти, живее в града през 50-те години на петнадесети век, изброява повече от хиляда порутени църкви.
Поемането на първенството на Флоренция като център на италианската култура от Рим е белязано от завършването през 1498 година на великолепния ренесансов дворец на кардинал Рафаеле Риарио, сега Канцлерството, който е финансиран с хазартните печалби от една-единствена нощ. Възраждащият се град, където изгнаникът Пиеро Злощастния прекарва по-голямата част от последните си упадъчни години, удвоява своето население още през изминалия век и достига 50 000 души, в което се изравнява с Флоренция. Но под обвивката всичко си остава търговия както обикновено: 7 000 проститутки работят в какви ли не бордеи, като всички трябва да плащат такси за разрешително, които в крайна сметка попадат в папската хазна. Тези къщи и техните наематели се грижат за нуждите на местните църковни служители и на поклонниците, които идват от цяла Европа, като по този начин разпространяват т. нар. „френска болест“ по всички онези краища на Стария континент, които до този миг са останали незасегнати. Същевременно престъпното население, което на брой е приблизително колкото проститутките, се грижи да лиши хората от всички останали им средства или дори от живота им. Властите продължават да се опитват да наложат граждански ред, но броят на убийствата е равен на около сто на седмица, като мнозина от виновниците са залавяни, но само най-мизерстващите намират своя край, виснали от бойниците на крепостта „Сант Анджело“. Както папа Александър VI проницателно отбелязва: „Нашият Бог не е толкова заинтересован от смъртта на грешниците, колкото от възможността им да платят за греховете си и да продължат да живеят.“
Такъв е градът, който вторият син на Лоренцо де Медичи, младият изгнаник кардинал Джовани де Медичи, прави свой дом. Пухкавото, интелигентно, но очевидно мързеливо дете, образовано от Полициано, запазва голяма част от хедонизма на своя учител и това му отношение към живота продължава въпреки усилията на баща му дори и след като Джовани официално получава червената кардиналска шапка. Младият кардинал Джовани де Медичи приема роля, която от няколко поколения е подготвяна за него. Козимо де Медичи осъзнава, че един ден Флоренция ще се умори от Медичите, и прави всичко възможно родът да се помни дълго след като е изпратен в изгнание, благодарение на сградите и църквите, издигнати от него. Но Козимо не разглежда въпроса какво всъщност ще се случи с Медичите, ако бъдат изпратени в изгнание. Нито синът му Пиеро Подагричавия, нито пък внукът му Лоренцо Великолепни намират решение на проблема със съдбата на Медичите. Флоренция повече няма да е източник на властта на рода, а при упадъка на банката не могат да разчитат и на парите като източник на власт — единственото разрешение е да разширят основата на своето могъщество и още повече да се издигнат в света. Вземат жизненоважно решение: вместо да служат на Църквата като банкери, Медичите ще се опитат да проникнат в нея и така да придобият още по-голям източник на богатство и власт. Никъде не се споменава за подобно решение, но доказателствата сочат, че разговорите край смъртния одър, когато бащата дава съветите на своя син и наследник, вероятно включват и тази стратегия.