Хуманистичният свят поставя начало на възраждането в изкуството, а първите прояви на съвременните научни схващания са засегнати от събития, които излизат отвъд интелектуалния свят. Португалците заобикалят нос Добра надежда и влизат в Индийския океан. В същата година, когато умира Лоренцо де Медичи, Колумб прекосява Атлантическия океан и достига Новия свят, чиито богатства сега се изливат в Испания и я превръщат в най-богатата нация в Европа. Колумб може да е генуезец, но работи за испанците. Италия извлича далеч по-малко полза от тези открития. Сред множеството от испански, португалски, английски и холандски имена в Новия свят, италианските са показателно изключение: Колумбия, Америка, Венецуела (малката Венеция) и още няколко. Те получават имената си от италиански изследователи, но не стават италиански колонии.
Същевременно дребнавите крамоли на войните между италианските градове-държави навлизат в нова решителна фаза с появата на френската войска от север, а положението става още по-тежко, когато от юг влизат и испанците: все повече Италия е разкъсвана от войната. Макиавели израства в атмосфера на политически безредици, както в Италия, така и в родната му Флоренция. Той е деветгодишно момче, когато градът е разтърсен от заговора Паци. Докато навърши двадесет, вече е свидетел на издигането на Савонарола, прогонването на Пиеро Злочестия и унижението от победоносното влизане на Шарл VIII в родния му град.
Почти нищо не ни е известно за ранния период от живота на Макиавели, едва през 1498 година, само месец след екзекуцията на Савонарола, се споменава името му, когато е избран за секретар на Службата за външните дела на Флоренция. Двадесет и девет годишният Макиавели е една доста непривлекателна, да не кажем странна фигура — описват го като слаб, с малки кръгли блеснали черни очи, черна коса, малка глава, орлов нос и много тънки, здраво стиснати устни. Биографът му Паскуале Вилари отбелязва, че „всичко у него създава впечатление за много проницателен наблюдател, надарен с остър ум, но не и за някого, който може да повлияе на хората.“ Вилари споменава и „саркастичното изражение“ на Макиавели, „израза на студена и неразгадаема пресметливост“ и „силно въображение“. Доста неприятен тип, въпреки това със сигурност е популярен сред своя кръг от млади приятели хуманисти, а изглежда, че гонфалониерът Содерини високо го цени. Като секретар на Службата за външните дела е отговорен за управлението на флорентинските територии извън града. По-късно става секретар на Военния съвет и като такъв отговаря за външнополитическите отношения на републиката. През следващите четиринадесет години Макиавели заема висши постове в управлението и прави всичко, което е по силите му, за да постигне целите на политиката на Содерини.
По време на своята работа Макиавели пътува на дипломатически мисии чак до Франция и Германия. Задачата му е да поддържа съюзите на Флоренция на фона на постоянно променящата се италианска политическа сцена, а и не само това. Във връзка с тези дела се среща с някои от основните политически фигури в Европа, включително с новия френски крал Луи XII, с императора на Свещената римска империя Максимилиан I, а по-късно и с новия папа Юлий II. За да се разтуши от сериозността на дългите и тежки дипломатически пътувания, Макиавели пише писма до приятелите си във Флоренция, в които подробно описва многобройните си и смешни любовни приключения. През 1501 година, когато е на тридесет и две години, се жени, но явно бракът му е типичен както за мястото, така и за времето си, защото когато заминава на дългите дипломатически мисии, съпругата му остава в града, за да се грижи за децата — четири на брой. Същевременно обаче писмата до приятелите му продължават подробно да описват нелепите му прегрешения, защото явно въпреки непривлекателния му външен вид, жените го харесват.
В характера на Макиавели има странно противопоставяне. Напълно сериозно се възхищава на великите мъже, които среща, и се опитва да им подражава по много начини, поне що се отнася до начина им на мислене. Но от друга страна, изпитва нуждата да изглежда смешен в очите на приятелите си. Възхищението му към великите мъже обаче не е лишено от критика, а куриозният елемент от характера му не се проявява пред обществото. При Макиавели виждаме, че определени черти на хуманизма проникват отвъд очарователния кръг на двореца Медичи и други подобни домове на богатите и привилегированите. Острото и язвително око на Макиавели не принадлежи на нито една елитарна клика, а заключенията, към които го извежда ясното му зрение, са по-скоро внимателно прагматични, отколкото открито прославящи някой привилегирован сан. Неговият политически опит му помага да разбере какво оказва въздействие в отношенията на човека със света. Научава се да разчита на емпиризма, а не на идеализма, който подобно на други съзидателни изражения на хуманизма, се опира на уменията и науката. Неговата сфера обаче е действителността, а не изкуството. Хуманизмът на Макиавели разчита на човешките инстинкти и преценки, почиващи на опита, а не на някакви идеалистични или религиозни принципи. В това той е пряк наследник на хуманизма, изповядван от Лоренцо Великолепни. Но ако Лоренцовият хуманизъм е на жеста, то този на Макиавели е на практичността. Двата вида почиват на предпоставката, че човечеството живее и е отговорно за своя живот, без никакви или почти никакви препратки към живота извън възприятията, но Лоренцо осъзнава, че всичко е възможно и всичко си струва опита. Макиавели обаче разбира изводите по следния начин: ако всичко е възможно, то всичко е позволено — за да оцелее, човек трябва да има предвид цялата гама на човешкия характер, особено коварните черти. Студената пресметливост, а не благородният жест, постигат в крайна сметка целта. Възгледите на Макиавели се оформят постепенно, докато се сблъсква с непрестанната непочтеност и извъртания на дипломатическата сцена, които не е в състояние да контролира. Други биха се отчаяли от безсилието, но Макиавели търси лек. Ако Италия иска отново да бъде велика, така както по времето на Римската империя, то тя се нуждае от водач, който е напълно безскрупулен и който няма да се отдръпне, когато се налага да прибегне до най-крайни мерки.