Във „Владетелят“ Макиавели отдава този рязък обрат на съдбата на болестта на Борджия и на последвалата липса на безскрупулна решителност. „Не биваше да позволява папството да отиде при някои от онези кардинали, които е обидил, нито пък при някого, който след като бъде избран, ще има причина да се страхува от него, защото хората нападат или от страх, или от омраза.“ Юлий II започва в духа на Макиавели и продължава по същия начин. Първият му ход е да се съюзи с французите, за да прогони венецианците от папските територии, окупирани от тях след бягството на Борджия. В съответствие със своите енергични виждания за поведението на църковния служител Юлий повежда сам войските, като настоява неговите двадесет и четири кардинала, пребиваващи в Рим, да го съпроводят.
Портрет на папа Юлий II, Рафаело
Резултатът е жалка гледка: остарели кардинали с наднормено тегло се влачат далеч зад папските войски и техния ентусиазиран военачалник. Само младият кардинал Джовани де Медичи се справя, макар да е пълен и късоглед, той със сигурност знае как да насърчи войниците, а Юлий II е силно впечатлен.
След като използва французите, за да победи венецианците, Юлий II разкрива основната си стратегия, която е да отърве Италия от „варварските нашественици“, т. е. французите. Свиква нова Свещена лига, в която влизат Неапол, Свещената римска империя и някак обузданата Венеция. Флоренция, която съхранява съюза си с Франция, разумно решава да запази неутралитет. Френският крал Луи XII е толкова бесен от пълния обрат в политиката на папата, че заповядва да бъдат свикани френските кардинали, с цел да свалят Юлий II. За ужас на Флоренция Луи XII решава съборът да се състои в новозавоювания град Пиза.
Папа Юлий II вижда в неутралитета на Флоренция предателство към Италия и Свещената лига и се заклева градът скъпо да си плати за това. Първо обаче трябва да се справи с французите, които все още държат Болоня и голяма част от Ломбардия. Юлий II изпраща папската армия, в която влизат както италиански войски, така и изключителните испански воини под предводителството на кардинал Медичи. Папската армия се състои от не по-малко от 3 000 души кавалерия, подкрепена от 20-хилядна пехота. Юлий II обещава на верния си млад кардинал, че ако постигне успех срещу французите, може да се отправи към Флоренция и да се обяви за владетел на града.
На Велика събота 1512 година голямата френска армия под предводителството на смелия млад военачалник Гастон дьо Фоа се подрежда в бойна формация в равнината пред Равена по бреговете на река Ронко. Наредени в боен ред са 24 000 френски пехотинци и 4 000 стрелци с лък. Срещу тях испанските и италианските войски от папските сили заемат позиции, съпровождани от виковете на своите знаменосци. Тогава кардинал Медичи, облечен в червените кардиналски одежди, излиза на белия си кавалерийски кон и се обръща към събралите се войски. С отекващ глас ги призовава храбро да се бият за папата и да се молят на Бог за славна победа над чужденците. Можем само да се чудим какво са разбрали от това испанските войници. После войските смело се впускат в битката под гордия взор на своя командир, въпреки че, както съвременникът историк Гучардини отбелязва: „За по-динамичните части от военните маневри кардинал Медичи всъщност бе до голяма степен негоден заради недоброто си зрение.“
По това време папските войски, а и френските, вече са оборудвани с внушителен брой оръдия и с началото на битката редиците от настъпващи пехотинци са посечени от непрекъсната канонада на гюлетата. Резултатът е едно от най-големите кръвопролития в тогавашната европейска история — 10 500 французи са убити, а сред испанците жертвите са дори още повече. Вследствие на това французите твърдят, че победата е тяхна, а когато новините достигат Флоренция, облекчените граждани запалват тържествени клади по улиците.
След битката кардинал Медичи слиза от коня и тръгва сред падналите, като се опитва да даде утеха на ранените и умиращите. Това е всичко, което получават, защото няма лекари, които да обикалят бойното поле, докато пролетната дневна светлина постепенно чезне над стенещите, виещите и извадилите късмет мъртъвци. Дори и френският военачалник Гастон дьо Фоа, лежащ на смъртно ложе до своя кон, с туника опръскана със собствения му мозък, не може да разчита на медицинска помощ. Можем само да си представим чувствата на кардинал Медичи, когато по изключение изпълнява истинската роля, за която е ръкоположен. Далеч по-лесно е да си представим какво чувства, когато се появява френска рота и го пленява.