Макиавели разбира, че науката сама по себе си не е нито морална, нито състрадателна — тя или работи, или не. Онова, което описва, е изпълнено с аморални психологически прозрения и той търси най-успешния и безкомпромисен път, по който политическата наука може да постигне целта си. Тук често Макиавели е разбиран погрешно — основният му принцип е да направи Италия отново велика, както по времето на Римската империя и неговата безкомпромисна „наука“ дава възможност на един владетел да постигне тази цел. Средствата са оправдани от крайния резултат, въпреки че Макиавели не го подчертава достатъчно, в резултат на което имаме склонност да се съсредоточаваме върху средствата, застъпвани от него.
Значението на „Владетелят“ е огромно и бележи жизненоважна стъпка в нашето европейско политическо разбиране за самите нас. В него откриваме необходимото лицемерие, за да живеем като нравствени човешки същества в едно ефективно управлявано общество, което има за цел да процъфтява или просто да оцелее на международната сцена. В това се изразява плурализмът в сърцето на западната култура: свойственото противоречие между духовния и обществения живот, между ценностите на нашите принципи и ценностите на нашите действия. Подобен плурализъм се нуждае от способността да приемеш такава двойственост и да живееш с нея, което на свой ред изисква противоречаща на логиката рафинираност или цинизъм. Невинаги съзнателно, но Медичите и Флоренция много добре илюстрират стъпките, които западният свят прави към това разбиране за себе. Първо, Козимо де Медичи се бори с противоречията между греха на лихварството и спасението на душата си, като на практика няма желание да се откаже от нито едно от двете. После, Савонарола доказва невъзможността на религиозния фундаментализъм в едно икономически и политически жизнеспособно общество. Чак тогава Макиавели показва същественото разделение между морала и науката на управлението — плурализмът, с който сме се научили да живеем. Това е неудобната и неприятна истина, неразрешимото противоречие, което мнозина считат за песъчинката в стридата и което през следващите векове извежда западната цивилизация до нейното световно господство.
Посланието на Макиавели обаче не му донася успех. Посвещава „Владетелят“ на един от членовете на рода Медичи, после на друг, но те не са заинтересовани, защото подобни идеи печелят малко приятели. По време на изгнанието си Макиавели се връща към литературата и създава своята злобна черна комедия „Мандрагора“, която по всеобщо мнение е първият комедиен шедьовър на италиански език. След години Медичите се умилостивяват и Макиавели получава поръчка да напише „История на Флоренция“. Произведението му хвърля светлина, но, разбира се, е пристрастно към Медичите, когато става дума за събитията, защото Макиавели се надява, че така ще се сдобие с пост в управлението. Получава две незначителни задачи — маловажна мисия в Лука и пост като инспектор на градските стени, но никога не заема ръководни позиции и през 1527 година умира беден и разочарован. След пет години се появява първото издание на „Владетелят“ на италиански и бързо след това е преведено на всички основни европейски езици. В резултат името на Макиавели става нарицателно за злото из целия континент, който изобщо не може да приеме нелицеприятната за него истина. Въпреки това „Владетелят“ се преиздава вече 400 години на английски. Отхвърлянето от страна на Медичите на „Владетелят“ е особено иронично, защото произведението е съвършеният наръчник за това как да бъдеш кръстник на Италианския ренесанс.
21
Рим и папата-лъв
Кардинал Джовани де Медичи следва примера на своя баща Лоренцо Великолепни, когато се заема да възстанови властта на рода във Флоренция и организира поредица от празненства. На площада на Сеньорията се устройват представления, които по време на Савонарола са забранени, раздават се безплатни сладкиши и вино на виа Ларга, точно пред отново обитавания дворец Медичи. Същевременно са извършени и радикални политически промени — хората като Макиавели методично са отстранявани от ръководни постове и са заменяни от поддръжници на Медичите, а редовната войска на републиката е разпусната. Срокът на управление на гонфалониера е намален на една година, а Флоренция променя и курса на външната си политика и влиза в Свещената лига на Юлий II.