Дори тихият и търпелив Климент VII е вбесен до крайност от Челини. Творецът разказва, че когато папата чува за поредната му лудория, при която е нанесъл смъртоносен удар върху черепа на един нотариус, „посинял от бяс, папата заповяда на коменданта, който също беше в стаята, да ме арестува и обеси на мястото, където бе извършено убийството.“ За щастие преди комендантът да арестува Челини, жертвата му чудотворно оживява, папата помилва ювелира, на когото приписват думите „той няма да иска да ме загуби за нищо на света.“
Ако можем да вярваме на тази история, тогава в нея виждаме един от редките случаи, когато Климент VII действа пламенно, бързо и решително.
Единствената оцеляла през вековете златна солница на Челини
В повечето от случаите той се проявява като човек с почти смразяващ самоконтрол и у него чертата на Медичите за сдържана предпазливост се задълбочава и се превръща в недостатък. Венецианският посланик описва новия папа така: „Говори добре и разбира всичко, но е много плашлив.“ Преценката е прекалено строга, но Климент VII твърде много вниква в нещата и винаги може да види двете страни във всяка определена обосновка. Това го превръща в най-близкия съветник на Лъв X, но пречи на способността му да поема нещата в свои ръце. Когато управлява Флоренция, това няма кой знае какво значение, тъй като партийната машина се грижи за повечето решения и през по-голямата част от времето неговото управление е вещо и умело. Като папа обаче трябва да взема решения, които далеч надхвърлят нивото на градската политика, решения, изискващи водачество, изпълнено и със самоувереност и убеденост в собствената правота, качества, които биха могли да са подкопани от незаконния му произход. Изглежда, че психиката на Климент VII е сериозно засегната от липсата на истински баща. Лоренцо Великолепни изпитва силна загриженост към него, дори забелязва и насърчава дарбите му, но собствените му деца винаги са на първо място. Показателно е, че не Лоренцо, а синът му Лъв X е отговорен за първите важни стъпки в кариерата на бъдещия Климент VII.
Тази нерешителност в Климент VII се вижда още в началото на понтификата му, а дали има фатални последствия за папството му, или пък всъщност обстоятелствата са неизбежни, е друг въпрос. Трудностите, пред които се изправя Климент VII, когато се възкачва на папския престол, са мъчно преодолими, а и липсата на ясен поглед не допринася за нищо добро. Умереният му начин на живот може да промени поведението на папството у дома, но всъщност папството като цяло отчаяно се нуждае от реформи.
Климент VII изглежда възпиран, накъдето ида се обърне. Врагът му кардинал Колона продължава да заговорничи за смъртта му, а папата открива, че не може да си купи приятели, защото хазната е празна. Положението извън Рим изглежда дори още по-злокобно, защото християнският свят е изправен пред външна заплаха от страна на изключителния султан Сюлейман Великолепни, владетел на Османската империя, която тогава заема целия Балкански полуостров, достига до Адриатическото крайбрежие, а на север се простира чак до Унгария, като застрашава цяла Централна Европа. Сякаш това не е достатъчно лошо, та християнството е изправено и пред вътрешната заплаха на протестантското движение, отприщено от Лутер и започващо едва сега застрашително да се разпростира. Същевременно в страната конфликтът между могъщия френски крал и императора на Свещената римска империя заплашва да разкъса Италия.
Франсоа I бързо се връща на италианска територия, повел отново войските си към Милано. Преди десет години Лъв X едва успява да оцелее при подобна ситуация в началото на своя понтификат, сега Климент VII се опитва почти по същия начин да се справи с положението, въпреки че съдбата и характерът му работят против него. Той се съюзява с императора на Свещената римска империя Карл V и заедно с испанската армия през февруари 1525 година се сблъсква с французите при Павия, само на тридесетина километра южно от Милано. Испанската войска нанася съкрушително поражение на френската и мнозина от френските благородници военачалници са убити, самият Франсоа I е пленен и отведен в Испания. Освобождават го едва след година, и то след като е принуден да предаде на Карл V цяла Бургундия, както и да се откаже от претенциите си към Неапол и Милано.