Климент VII бързо осъзнава, че сега император Карл V представлява пряка заплаха за цяла Италия, да не говорим за останалата част от Европа, затова веднага започва тайни преговори с новоосвободения Франсоа I. Резултатът е създадената през 1526 година Лига от Коняк, в която влизат Франция, Венеция, Милано, Папството и Флоренция, които се обединяват срещу владетеля на Свещената римска империя.
Император Карл V е вбесен, но по същото време в Рим достигат новините за голяма битка на унгарците с османската армия на султан Сюлейман Великолепни при Буда на брега на Дунава. Историкът Гучардини е в Рим като папски съветник и разказва как научават, че „армията, събрала всички благородници и смели мъже на Унгария, е разбита, има ужасно много убити, самият крал е повален заедно с мнозина от влиятелните прелати и барони на кралството.“ Климент VII веднага призовава за „всеобщ мир сред християните“ и за сформирането на военен съюз срещу нашествието на неверниците, след което свиква консисторията и казва на кардиналите да обединят сили в подготовката на похода срещу турците.
Кардинал Колона не обръща внимание на голямата заплаха и вижда в това възможност да нанесе удар на Климент VII. Веднага заминава в крепостта си, която се намира в подножието на планините на около шестдесет и пет километра югоизточно от Рим, където успява да събере войска от 800 конници и 5 000 пехотинци. Застава начело и потегля към Рим, където, според Гучардини, „нито папата разполага с войска, която да го защити, нито пък народът на Рим, отчасти защото е доволен от сполетялото го нещастие и отчасти защото смята, че обществените трусове не го засягат, прави нещо в защита на своя понтифекс.“ Вследствие на това кардинал Колона бързо превзема града. „Готов да умре“, Климент VII заема „мястото си на папския трон, облечен в одеждите на понтифекс и с всички регалии, следвайки примера на Бонифации VIII“, който по подобен начин е нападнат от друг Колона през 1303 година. Кардиналите на Климент VII обаче успяват в крайна сметка да го убедят да потърси спасение в крепостта „Сант Анджело“, което несъмнено му спасява живота. Впоследствие кардинал Колона успява да изтръгне унизително споразумение от папата, защото „в крепостта няма продоволствие, за да издържат на обсада“. Климент VII е принуден да се откаже от Лигата от Коняк срещу владетеля на Свещената римска империя, като същевременно кардинал Колона и всички заговорници получават нарочно папско помилване, което им дава имунитет срещу всякакви репресии.
На практика положението на Климент VII е неудържимо, властта му е подкопана, а политическата му стратегия е съсипана и той привидно изпада в обичайното си състояние на нерешителност. Но този път външността дава невярна представа за действителността — тихомълком и с нехарактерна за него скорост папата взема прибързано решение, което по-късно ще се смята за едно от най-погрешните в живота му, макар че първоначалният му ефект хваща кардинал Колона неподготвен. Климент VII изпраща голям контингент от папските войски в земите на кардинал Колона със заповед да ги опустошат и да разрушат укрепленията, да прогонят в планините онези, които ги населяват, и да изгорят до основи крепостите. За да унижи допълнително кардинала, папата постановява, че го лишава от всичките му църковни санове и титли, обявява го извън закона и дори стига дотам, че обещава награда за главата му, която е още по-обидна, тъй като е непочтително ниска, заради липсата на пари в папската хазна. Разказват, че когато кардинал Колона научава за това, изпада в такъв бяс, че дори самото споменаване на името на папата го кара да трепери от ярост. Без повече шум той се отправя с остатъка от войските си към Неапол, където вицекралят на Карл V изпълнява заповедите на своя владетел и събира войска, за да „даде такъв урок на папата, който той никога няма да забрави“.
Същевременно на север от Алпите Карл V заповядва на друг от своите генерали да събере огромна армия, с която да се насочи към Рим. Тя е съставена от ландскнехти („наемници“), набирани от Бавария и Франкония, предимно протестанти от селски произход, изпълнени с верски устрем заради похода срещу Рим и вдъхновени допълнително от историите за богата плячка. Води ги изключителният, но възрастен немски военачалник Георг фон Фрундсберг.
Отчаяното положение на Климент VII е само леко облекчено, когато папските войски, намиращи се на юг от Рим, успяват да пресрещнат кардинал Колона и неаполитанските войски при Фросиноне, портата на опустошените земи на Колона. По това време армията от ландскнехти на фон Фрундсберг напредва на юг през Алпите. Проливните дъждове и първите снежни бури не ги възпират и те си проправят път през проходите, понесли на ръце пълния Фрундсберг над скали и заснежени полета, докато най-после достигат равнините на Ломбардия. Одрипавелите и изгладнели от изпитанието ландскнехти се обединяват с войските на другите имперски военачалници — смелия Филибер, принц на Оранж, и Бурбонския херцог, които предвождат още повече испански сили. Имперската армия на север наброява общо 30 000 души.