Дотогава Климент VII изпада в агония от нерешителност и не може да вземе решение дали да брани Рим или да поиска унизителен мир, нахално да изтъкне правото си като духовен водач на християнския свят или да се остави на милостта на Карл V, или пък просто да избяга и да се надява, че църковните прелати ще му се притекат на помощ. Най-после успяват да убедят папата да изпрати емисари, които постигат успех в уговарянето на временен мир с Бурбонския херцог и неговата настъпваща армия. Когато обаче немските ландскнехти научават за това, буквално се вдигат на оръжие — заплатата им зависи от битките и след като оцеляват след прекосяването на Алпите, не са в настроение да се върнат с празни ръце. Дори непрестанният дъжд не успява да потуши устрема им, заглушават с викове всеки опит на Георг фон Фрундсберг да се обърне към тях, а той пък на свой ред толкова се вбесява от неподчинението им, че получава апоплектичен удар и трябва да го откарат с кола, за да се възстанови във Ферара.
Бурбонският херцог поема командването на ландскнехтите, но не успява да контролира все по-бунтовно настроените и раздърпани войници. Продължава да вали, провизиите намаляват, а тежките оръдия затъват в калта. Много скоро дори дисциплинираните испански войници се настройват против мира и Бурбонският херцог се огъва и дава заповед да потеглят на юг през Апенините към Рим. С радостни възгласи немците се втурват напред, следвани от стройните редици на испанците.
Проливните дъждове не спират, докато армията бързо се движи на юг през планините. Съвременниците описват парцаливите и изгладнели ландскнехти, съпровождани от фанатичните испанци, втурващи се през проходите и проломите. На групи от по тридесет, хванати за ръце, те си проправят път през буйните порои на придошлите планински потоци, движени от мечтите за златото и плячката, които ги чакат.
В Рим Климент VII е толкова ужасен от събитията, че се говори, че изпада в почти безумна апатия, от която не могат да го извадят. Мургавото му лице с хлътнали очи е застинало неподвижно и погледът му е вперен в една точка. Някои от кардиналите бягат от града, а други се барикадират в укрепените си дворци и заравят ценностите си. Най-после папата се отърсва и взема мерки, но открива, че папската хазна е празна — няма пари, за да плати за защитата на града. В отчаян опит да намери изход, Климент VII назначава шест от най-богатите граждани за кардинали, но по този начин набавя едва 15 000 флорина, което пък само го прави още по-нерешителен. Според Гучардини „съзнанието на папата бе далеч по-затормозено от скандалното подкупничество, отколкото от перспективата, че Папството и християнският свят ще бъдат разрушени.“ Дотогава 3 000 души потърсват убежище в непристъпната крепост „Сант Анджело“, която този път е добре снабдена с провизии за обсадата. Но Климент VII все още се колебае в папския дворец и отказва всички опити да бъде спасен, а имперската армия се тълпи в подстъпите към Вечния град.
Сутринта на 6 май 1527 година имперските войски достигат до стените на Рим, които през нощта биват обвити от гъста мъгла, вдигнала се от река Тибър. В папския дворец Климент VII още от ранни зори е паднал на колене и като обезумял се моли за Божия намеса. Врагът излиза от мъглата и започва да се изкачва по стените, а защитниците се втурват към бойниците. Челини, който присъства на събитието, описва сцената така: „Когато стигнахме градските стени, видяхме под нас огромните по численост роти на войската на Бурбонския херцог, които с всички сили се бореха да проникнат в града. Там, където бяхме ние, битката бе особено ожесточена и много млади мъже вече бяха повалени от нападателите. Цялото място бе покрито с гъста мъгла и боят бе отчаян.“ Челини разказва как неговият събрат по оръжие се паникьосва и отчаяно го моли да бягат, но смелият ювелир успява да повдигне духа на приятеля си. По това време имперските войски вече са успели да закрепят здраво за стените няколко стълби, Челини и защитниците ги обсипват с куршуми от аркебузите, а сред мъглата, виковете и изстрелите цари пълен хаос. Няколкото източници за събитията отбелязват как в началото на нападението Бурбонският херцог седи в предните редици на своите войски и смело ги окуражава и насърчава. В един миг част от мъглата се разпръсва и Челини разказва как горе на бойниците „насочих аркебуза си в най-многобройната група на врага и се прицелих право в мъжа, който виждах, че се отличава от останалите. Беше толкова мъгливо, че не можех да преценя дали стои на краката си или язди кон.“ Ако можем да повярваме на Челини, така той прострелва смъртоносно предводителя на имперските войски. В интерес на истината и други исторически извори потвърждават, че Бурбонският херцог е прострелян от аркебуза под стените, но никой не уточнява кой го е направил.