Към щурмуващите войски се присъединяват силите на кардинал Колона, така те придобиват числено превъзходство над защитниците. Когато враговете изкачват стените, жителите на града изпадат в паника и побягват към папската крепост „Сант Анджело“.
Крепостта „Сант Анджело“ и мостът над Тибър
Безредиците са толкова големи, че мнозина са изпотъпкани до смърт на моста над река Тибър, а при тези условия е невъзможно да взривят моста, за да попречат на имперските войски да прекосят реката и да стигнат до сърцето на Рим. Докато населението се тълпи пред крепостта, се вижда как един от последните кардинали бива издърпан нагоре по стената в кошница. Челини и спътниците му напускат градските стени и си проправят път през тълпата към „Сант Анджело“. „Беше трудно да избягаме към крепостта, защото нашите офицери раняваха или убиваха всеки, опитал се да избяга от боя при градските стени. Врагът вече бе проникнал в града и бе по петите ни, когато успяхме да достигнем портата на «Сант Анджело». За щастие управителят на крепостта бе разчистил тълпата, защото искаше да спусне подвижната вертикална решетка на портата, така че ние четиримата успяхме в последния миг да се втурнем и да влезем.“
Поразителното е, че по това време Климент VII все още е коленичил в параклиса на папския дворец и между молбите да напусне, неговите слуги му съобщават и последните новини от битката. Папата мигновено се окуражава, когато научава, че Бурбонският херцог е убит. Придава си величествен вид и сяда на папския трон, като се загръща в одеждите си и за пореден път обявява, че ще се изправи пред враговете си както Бонифаций VIII. Изведнъж отвън долитат ревове и викове, когато вражеските войски започват да посичат ужасените граждани, скупчили се по улиците около папския дворец. Климент VII е объркан и започва да ридае, в последния миг го убеждават да се скрие на сигурно място в крепостта и той тръгва по издигната каменна галерия, свързваща двореца със „Сант Анджело“, която папа Александър VI благоразумно заповядва да построят. Прислужниците на Климент VII придържат дългата му папска дреха, за да може да тича по-бързо, той ускорява крачка в галерията над улицата и през отворите в стената вижда как ландскнехтите избиват безмилостно със своите алебарди свещениците и гражданите. За този момент папският историк Паоло Джиово, който е редом с понтифекса, разказва: „Покрих главата и раменете му с моята пурпурна пелерина, когато преминаваше край един прозорец, да не би някой варварски разбойник да познае папата по белите му одежди и да се опита да го простреля, докато бяга.“ Така най-после Климент VII се скрива на безопасно място в „Сант Анджело“.
До края на деня градът е опустошен и са избити 8 000 души. Това е само началото, на сутринта на следващия ден в пълния смисъл на думата започва разграбването на Рим. Разпалени от гуляите през нощта ландскнехтите започват да грабят църкви и да влизат в манастирите, за да нападат монахините. Разказват, че испанските войници ожесточено измъчват и обезобразяват безпомощните си жертви, а разорените италиански войници разграбват копторите на лодкарите, като отнасят всичко, включително гърнетата и пироните. Други извори разказват, че реликвите са използвани за мишени, а купчини от древни манускрипти са превърнати в постелки за конете. Името на Мартин Лутер е написано с върха на пика с големи букви върху една фреска на Рафаело. Проникват в дворците на кардиналите и висшите сановници, плячкосват ги, изнасилват жените, събличат господарите, подлагат ги на отвратителни унижения и после искат за откуп огромни суми. Онези, които нямат пари, имат късмета да умрат. По думите на един свидетел от епохата „адът не можеше да се сравнява с настоящото положение в Рим.“
Челини разказва за един мъж, застанал до него на бойниците на „Сант Анджело“, полудял от мъка, „забил пръсти в лицето си и горко ридаещ“, когато вижда как войниците долу измъкват семейството му от дома им. Почти като облекчение приемаме хвалбите на Челини, че става толкова добър стрелец с оръдията от стените, че веднъж „разделя един испански офицер на две с едно-единствено гюле“. В друг случай „стрелях с аркебуза и сеех смърт и унищожение. Човекът, когато улучих, бе принцът на Оранж, който бе отнесен…“ Като по чудо принцът оцелява след тази случка, защото по-късно го виждаме как енергично продължава да изпълнява ролята си на имперски военачалник.