„Автобиографията“ на Челини разказва и за дълбокото и често изказвано възхищение на Климент VII от смелите му подвизи. „Папата бе много доволен (от мен)… Папата изпрати да ме повикат, затворихме се в една стая и ме попита какво да прави с папската съкровищница… разпалено защити действията ми… топло ми благодари…“ и т. н. Всъщност папата е съсипан, обсадата продължава и той всеки ден става призори, бавно отива на бойниците и оглежда северния хоризонт за френските войски, които си мисли, че са изпратени да го спасят.
Плячкосването на Рим предизвиква голяма промяна в характера на Климент VII. Предишната му честност е заменена от неизлечима непочтеност и от този момент нататък той не се доверява на никого. Колебанието му остава, но вече зад него се крие един интригантски, а не разбиращ ум. Никога един папа не е търпял подобно унижение, а новините за плячкосването на Рим бързо се разпространяват из цяла Европа — подобно нещо не се е случвало от хилядолетие, от Ранното средновековие, от нахлуването на вандалите и вестготите. Император Карл V лицемерно заповядва на своя двор да носи траур, Лутер вижда в това Божия гняв, изсипал се върху бездуховността и покварата на Вечния град, а Еразъм е принуден да отбележи: „Наистина, това не е гибелта на един град, а на света.“
Обсадата на папа Климент VII в крепостта „Сант Анджело“ продължава пет седмици, през които хилядите хора, затворени вътре, едва издържат нарастващите жеги и много скоро са заплашени да умрат от глад. Едва на 7 юни император Карл V заповядва да вдигнат обсадата, но преди това Климент VII трябва да подпише договор, в който се отказва от голяма част от папските територии — от Чивитавекия и Остия на брега до Парма, Модена и Пиаченца на север. Само с един удар папските земи са намалени до една малка част от предишния им размер, вече нямат излаз на море и не разполагат с кой знае колко територии отвъд Апенините.
Дори след това на самия Климент VII не е позволено да напуска крепостта „Сант Анджело“, където остава да живее на практика като затворник, а около него останалите жители на Рим водят окаян живот в осквернените си домове и страдат от глада и чумата. Мършоядни гарвани кръжат в небето над руините и дори малкото останали на лагер имперски войски пред стените на „Сант Анджело“ се обезверяват, когато дългите горещи летни дни отстъпват на есента. С настъпването на зимата ордите немски ландскнехти и испански наемници, прекарали лятото в плячкосване на цяла Романя, се връщат в Рим. Трябва да получат всички останали пари и дават ултиматум — ако не им платят, ще проникнат със сила в „Сант Анджело“ и ще убият папата.
Рано сутринта на 7 декември оставят папата и свитата му да избягат. Климент VII се преоблича като слуга и заедно с хората си се отправя на север. В подгъвите на дрехите им са зашити златни слитъци, направени от Челини от претопените папски съкровища. След няколко дни път одрипавялата папска свита най-после попада на една отдалечена пътека на мулетари в планините на Умбрия, която е единственият път към изолирания и изоставен епископски дворец в Орвието. Тук Климент VII най-после е в безопасност, поне от враговете, ако не от природните стихии, защото според разказите на очевидци, дворецът е „в руини и е запуснат“. За да стигне до покоите на папата, човек трябва да мине през три големи стаи, като „всичките са голи, без гоблени по стените и с пропаднали покриви“. Папата пуска мустаци и брада, отчасти за да се топли, но вероятно най-вече като израз на своята отпадналост и като знак за промяната в характера — мъжът, който по време на възкачването си на папския престол се е славел като най-красивия, заемал някога този пост, сега се е превърнал в призрачна фигура с черна и придаваща му мрачен вид брада. Тогава и при него се появяват тежките надвиснали клепачи на Медичите, които има още Козимо, „Бащата на отечеството“, и са наследени от внука му Лоренцо Великолепни, но с тях Климент VII изглежда или леко задрямал, или коварен.
В Орвието папата се опитва да продължи с делата, свързани с управлението на папството и скоро го сполетяват други политически проблеми. Пристига пратеничество от английския крал Хенри VIII, който иска папата да му разреши да се разведе със съпругата си Катрин Арагонска. Климент VII се оказва в изключително трудно положение — не иска да отхвърли съюзника си Хенри VIII, но от друга страна Катрин Арагонска е леля на император Карл V, от когото зависи съдбата на папството. Климент VII започва да извърта, изглежда, че за момента не е в състояние да вземе каквото и да било решение. Английската делегация се връща у дома и занася ужасяващи новини за положението на папата: „Всичко е толкова оскъдно и скъпо, както никъде другаде“. Говорят и за „глад, немотия, грозни покои, отвратителен въздух“ и как стаите без покрив на папския дворец са пълни с „паплач и всякакви други хора, които стоят там като украса. Колкото до спалнята на папата, всички неща вътре, леглото и т. н., не струват и двадесет златни нобли (по-малко от седем лири).“ Това описание на унижението и безпомощността на папата има тежки последствия — първо са посяти семената на съмнението, а после Хенри VIII започва да се съмнява във властта на човека, с когото има работа.