Персей, скулптура от Бенвенуто Челини, Лоджия деи Ланци, Флоренция
Работата над този шедьовър е прекъсната от типична за Челини лудория и той е принуден да избяга от Флоренция, за да не бъде обвинен в безнравственост от една вбесена майка и младия й красив син. Необичайно за Челини, но изглежда, че обвинението е скалъпено от някои от многото врагове на скулптора и той се завръща, след като облаците се разнасят, поднася смирените си извинения на силно изнервения Козимо и завършва своя „Персей“ възможно най-бързо.
Другият прочут творец, сприятелил се с Козимо, е Джорджо Вазари, който се е обучавал при Микеланджело. Вазари също рисува ласкателен портрет на Козимо, но този път херцогът е заобиколен от хората на изкуството, радващи се на неговото покровителство и заели някаква раболепна поза. Портретът обаче е по-добър от онзи, поръчан на Вазари в чест на победата над Сиена. На скиците Козимо е изобразен заобиколен от своите съветници да планира победоносния поход, но херцогът се отнася с презрение към тази работа и използва кралската форма на обръщение „ние“, за да съобщи на Вазари: „В това начинание ние действахме напълно сами. Можете да запълните местата на съветниците с фигури, олицетворяващи мълчанието и някои други добродетели.“ Подобни твърдения, изпълнени с мания за величие, се опровергават от основната поръчка, която Козимо прави на Вазари да проектира внушителна сграда, в която да се помещава административният апарат на флорентинската държава.
Автопортрет на Джорджо Вазари
Става дума за „Уфици“, което означава „канцеларии“ и чиито импозантни крила с колони ограждат дълъг двор, започващ от края на площада край Палацо Векио. Днес това е световноизвестната галерия „Уфици“, в която се помещават толкова много ренесансови шедьоври, поръчани от Медичите.
От по-малко архитектурно значение, но представляващо относителен исторически интерес, е произведението, което Вазари прикрепя към тази сграда. Този издигнат и затворен пасаж, известен в наши дни като Коридойо Вазари, свързва Уфици и Палацо Векио с новото жилище на херцога, намиращия се на около осемстотин метра отвъд реката Херцогски дворец. Пасажът минава над Арно като покрит коридор над магазините на Поите Векио и дава възможност на херцога бързо и безпрепятствено да стига до административните канцеларии, за да може във всеки момент да проверява всичко, както и да има удобен изход за бягство.
Несъмнено шедьовърът на Вазари обаче е „Животописи на художници, ваятели и архитекти“, литературна творба, която представлява живо и модерно описание на мнозина от великите ренесансови хора на изкуството и включва и дълбоки наблюдения на работата и характерите им. Първото издание на Вазаровите „Животописи“ се появява през 1550 година и общественото признание е толкова голямо, че предизвиква завист у Челини, който незабавно се заема да работи върху своята доста по-ненадеждна „Автобиография“. „Животописи“ на Вазари съдържат една портретна галерия на гении, неприятни хора и всякакви други образи, но когато преминаваме през нея, усещаме и проникващия ефект от покровителството на Медичите, които в по-голяма или по-малка степен въздействат на мнозина от тези хора на изкуството. Това усещане е целенасочено, тъй като Вазари посвещава книгата си на Козимо и целта му е да прослави рода Медичи, на който служи в толкова много роли. Вазари е отговорен почти за цялата обширна артистична и архитектурна програма на Козимо, като на практика изпълнява ролята на министър на изкуството. Освен че прославят уникалния принос на Флоренция и Медичите за съзидателния разцвет, който наричаме Ренесанс, „Животописи“ на Вазари представляват и най-ранният опит за примиряване на Ренесанса със самия себе си — какво означава, какво постига и какво всъщност представлява. Това е само първата крачка в един дълъг процес на определяне и преоценка, който продължава и до ден днешен, защото говорим за епохата, поставила по толкова много начини основите на нашия съвременен свят. Това несъмнено е най-уместното и далечно огледало на нашата епоха.