Твърди се, че бароковият стил с неговата мелодрама, патос и любов към помпозния жест е чужд по темперамент на флорентинския вкус, който предпочита чистотата на линията и класическата форма. Тази гледна точна обаче може сериозно да бъде оспорена. Флоренция създава и взима присърце Микеланджело, чиито произведения са изпълнени с драма и мъка и които на практика проправят пътя на преувеличението на барока. Флорентинският вкус се развива от Мазачо през Ботичели към Микеланджело, но сега тази славна лекота на вкуса безвъзвратно е вкаменена. Неспособността на града да остане в авангарда на развитието на изкуството се дължи изцяло на провала в неговия вкус, а не на някаква предубеденост към бароковия стил.
Не всички произведения на изкуството от този период във Флоренция са копия. Малкият брат на Фердинандо II кардинал Джанкарло де Медичи наема неаполитанеца Салватор Роса, художник и поет със значителни дарби, който обаче така и не отговаря напълно на очакванията. За разлика от погледа на Джордано, отправен в миналото, Роса е творец, изпреварил своето време. Някои от стихотворенията му, заедно с драматичните му пейзажи и портрети, сега се смятат за очевидни предшественици на епохата на романтизма, която все още не е започнала. На своя мрачно замислен „Автопортрет като философ“ Роса написва:
Aut tace
Aut loquere meliora
Silentio.
(Или замълчи,
или говори по-добре от
тишината.)
За съжаление самият Роса не живее според написаното и създава всякакви мимолетни сатирични драми и картини с батални сцени, отговарящи на всеобщото търсене. Той е отражение на времето и мястото, в което живее, изглежда несигурен в себе си. Като човек на изкуството желае да опита всичко, дори за кратко се изявява като комедиант. Само малка част от произведенията му са важни, но те говорят по-силно от артистичното мълчание на по-незначителните му работи и липсата на артистичен вкус, която го заобикаля във Флоренция.
Най-малкият брат на Фердинандо II Леополдо също става кардинал и преди да замине за Рим, поставя началото на последното значимо процъфтяване на ренесансовото покровителство на Медичите, което е в сферата на науката. През 1657 година Леополдо де Медичи основа Академия дел Чименто, която е пряка препратка към предпочитания от Галилео научен метод — cimento („опита“). Целта на „Експерименталната академия“ на Леополдо е да продължи научната работа, девизът й е „Опитай и опитай отново“, а на герба й е изобразена пещ за изпитване на метали.
Чименто провежда редовно своите срещи в двореца Пити и се мести в Пиза заедно с двора, а сред дванадесетте ентусиазирани участници е самият Фердинандо II.
Опитите се провеждат в двореца или в пещта в градините Боболи. В строгия смисъл на понятието академията няма действителни членове или правила, тя просто се състои от онези, които участват в неофициалните й събирания. Участниците разпространяват своите открития в кореспонденцията си с учените из цяла Европа, тъй като по това време този е единственият начин да бъдат разпространени новините за най-новите научни открития. По време на Ренесанса се появяват различни общества за подкрепа на философските, литературни и теологични разисквания, но едва през седемнадесети век се сформират чисто научни общности. Първото от тези общества, което се появява в Италия, е основано в Рим през 1603 година и се нарича Академия деи Линчеи („Академия на рисовете“). През същата година Галилей е поканен да стане член и на едно от тези събирания се взема решение неговия уред occhiale да бъде наречен „телескоп“. След осъждането му обаче Линчеи се разпуска. Основаването на Академия дел Чименто става през 1567 година, което е колкото смело, толкова и първопроходно начинание. Британското кралско научно дружество е основано през 1662 година, Академията на науките в Париж четири години по-късно, Берлинската академия е създадена през 1700 година.