Новините за това положение достигат до Луи XIV, който започва кореспонденция с Козимо във връзка със затварянето на великата херцогиня. Луи не е свикнал да позволява братовчедка с кралска кръв да бъде третирана по този начин. През декември 1674 година е решено Маргьорит-Луиз да получи позволение да се върне обратно във Франция, където ще постъпи в манастир в Монмартр, на север от Париж. Планът, изглежда, удовлетворява всички: Козимо III запазва трите деца, както и своята гордост, Луи XIV искрено си отдъхва, а Маргьорит-Луиз започва да води монашески живот по свой начин. Едва се установява в метоха и започва да изпраща писма, за да възстанови връзката си с Шарл дьо Лорен, но открива, че той е щастливо женен за друга. Вместо това се заема с уроци по танци и „игри на закрито“, в които участват и пазачите, изпратени да я следят. От време на време слага руса перука, начервява силно страните си и се отправя към Версай, където се отдава на хазарт. След като прахосва редовната си издръжка от Козимо III, му пише за още, като изпъстря исканията си с нежности от рода на „не минава и един час или ден, без да отправя горещи молби някой да те обеси.“ Абатисата на метоха не може да търпи повече поведението на Маргьорит-Луиз и се оплаква на своите началници. Маргьорит-Луиз отвръща, като заплашва да изгори метоха, при което Луи XIV урежда да я преместят в по-малкия манастир „Сен Манде“ на изток от Париж. Тук на петдесет и една годишна възраст и за свое удоволствие Маргьорит-Луиз научава, че е наследила малко състояние от свой далечен братовчед. Абатисата на „Сен Манде“, която обича да се облича в мъжки дрехи и да излиза извън манастирските стени, в крайна сметка избягва, при което Маргьорит-Луиз поема властта и се разпорежда както намери за добре. С годините буйният й характер започва да омеква и тя започва да води спокоен домашен живот със свещеник-ренегат и групата й от често бягащи монахини. На стари години си доставя наслада със спомените за славните години като велика херцогиня на Тоскана. Умира през 1721 година на седемдесет и шест години.
Маргьорит-Луиз едва напуска Козимо III през 1675 година, за да започне своя монашески живот в Париж, и великият херцог открива, че неговата съпруга му липсва. Освен факта, че домашната му самота е подчертана от писмата ѝ, в които тя искрено му желае смъртта, нещо в него остава безутешно. Все повече е погълнат от депресията, успокоява се с все по-изобилни ястия и тези гастрономически маратони придобиват внушителни размери, както и главният участник в тях. Пиршествата са посветени на някоя национална тема, прислужниците са облечени в съответните национални носии. Ориенталските нощи изискват роби и фесове, английските ястия са сервирани от мъже в черни панталони до коляното и перуки. По време на мавърските вечери прислужниците трябва да почернят лицата си. Съответно не трябва да се скъпят с ястията — бутовете и птиците са теглени в присъствието на Козимо III, преди да удостоят масата му, онези, които не преминат изпитанието на везните, се изпращани обратно в кухнята. Сладоледите са скулптирани във формата на лебеди или лодки, желетата като крепости, чиито бойници са изобретателно украсени с екзотични плодове, като ананаси например. Особено любими на Козимо III са захаросаните плодове — деликатес, с който се сблъсква в Лондон и заради който един от готвачите му е изпратен в Англия, за да разкрие тайните на производството на тези наслади.
Подобно угаждане изглежда е продиктувано по-скоро от фактори, включващи психологическо изтласкване, отколкото от чиста лакомия, тъй като то не е съпътствано от други форми на открито упадъчно поведение или сексуална разпуснатост. Точно обратното, въпреки нарастващите килограми, Козимо е убеден, макар и не много правдоподобно, пуритан, запазва своята силна набожност и е твърдо решен, че нравите в Тоскана трябва да отразяват неговото благочестиво поведение. При това запазва доминиращото влияние на своята майка Витория до такава степен, че обичащите забавленията граждани на Флоренция, които толкова ентусиазирано празнуват сватбата му, сега изпитват определена студенина в нравствения климат на града, който става все по-краен с изминаването на годините през дългото властване на Козимо.
Университетът в Пиза, чиято слава в научните среди може да съперничи само на тази на Падуа, получава официален указ: „Негово височество няма да позволи нито един преподавател… да чете, преподава на обществени места или частно, да пише или изрича философията на Демокрит или каквито и да било други познания, освен тези на Аристотел.“ Няма начин да бъде избегната образователната цензура, защото същевременно е издаден и друг указ, забраняващ на гражданите на Тоскана да посещават който и да било друг университет извън нейните граници, а философите и интелектуалците, които не се подчинят на указа, подлежат на наказателни глоби и дори ги застрашава затвор. Отминали са дните, когато Медичите са били покровители на поети и учени. Флоренция, някога един от великите интелектуални и културни центрове в Европа, сега е погълната от ограничението и невежеството.