Козимо III също го вижда, защото редовно пътува из Тоскана, макар че целта на пътуванията му не е да наблюдава положението на великото херцогство. Той силно вярва в поклоненията из многото забравени обители, пръснати из провинцията, а когато не е зает с подобни подхранващи духовността му пътешествия, прекарва часове наред на колене в сумрака на личния си параклис в двореца Пити.
Готвачите не са единствените в домакинството на Козимо III, които са изпращани със задачи извън страната. На негово разположение са и група от агенти, които бродят из Европа в търсене на реликви. Закупуват ги с пари от все по-изпразващата се хазна, а когато и тя се изчерпва, Козимо III прави набези над семейното богатство на Медичите. Покупката на скъпи религиозни дреболийки, много от които вече не са нужни на протестантските държави, може да се смята за последното издихание на меценатство на властващите Медичи, макар че меценатството им у дома все още не е престанало съвсем. Козимо III лично закриля и подпомага любимия си творец Гаетано Цумбо, сицилианец, който създава изкусни фигури от восък, които са като живи и изобразяват страданията на осъдените в ада светци, изтърпяващи ужасяващи мъчения, и зловещи образи на жертви на чумата, изискващи голямо творческо въображение. Козимо III има колекция от рисунки, изобразяващи с неимоверна точност различни изроди, включително двуглави телета и кучета, обезформени джуджета, както и въображаеми рисунки на екзотични създания и медицински изображения на болести. Последните допринасят за засилване на склонността му към хипохондрия, която лекува с благи лекове и съмнителни еликсири. За щастие те не засягат физическото му здраве, което е забележително крепко предвид огромното му тегло и нездравословния начин на живот. Разумът му обаче все повече е обсебен от страха пред смъртта.
На Медичите са нужни само два века и половина, за да достигнат това жалко състояние на упадък. Ако сравним положението с онова, което преобладава по време на Козимо Pater Patriae, ще видим, че първият владетел от рода на Медичите е измъчван от болезнено и осакатяващо заболяване и живее в страх от адските пламъци, защото не спазва библейските забрани за лихварство. Неговият страх от смъртта обаче създава църкви и приюти за сираци, библиотеки, пълни с древни знания, и много първопроходци на хуманизма и шедьоври на ранното ренесансово изкуство.
През 1694 година изключителната и благочестива майка на Козимо III Витория умира, като оставя пред своя син перспективата да управлява сам великото херцогство. Сега му се налага да проявява поне бегъл интерес към държавните дела. Администрацията може практически да се управлява сама, но външната политика изисква решения, които са далеч отвъд полезрението на бюрокрацията. В тази сфера Козимо III се оказва неочаквано умел и следва политиката на бездеен неутралитет, поддържана от баща му Фердинанде II. Продължаването на тази политика означава, че сега Тоскана предимно е пренебрегвана на голямата сцена. В миналото кралете на Франция и Неапол я ухажват и заплашват, императорите на Свещената римска империя и папите се допитват до нея и правят опит да я заставят да им се подчини, но сега смятат, че владетелят на Тоскана просто няма отношение. За щастие пренебрегват и териториите му, което означава, че Тоскана не е въвлечена в основни резки политически промени като войната за испанското наследство, продължила от 1701 до 1714 година и по време на която Северна Европа е съсипана, докато французите, англичаните и Холандската република се бият за немските, испанските и австрийските територии на Свещената римска империя. В Италия Савоя и Неапол се включват във войната, но Козимо III не извършва нищо, с което да застраши съдбата на Тоскана, главно като не прави нищо.
Неутралитетът е не само мъдро решение за Тоскана, но и необходимо, тъй като през тези години великото херцогство не би било способно на никакви военни действия. Един поглед към подробните военни архиви, водени от винаги ефективната административна машина, е достатъчен. Упоменато е, че към гарнизона в Ливорно се числят 1 700 души, въпреки че една по-внимателна проверка разкрива, че мнозина от войниците, водещи се на заплата, са над седемдесетгодишни, някои дори над осемдесет. Описанията на годността им за военна служба се превръщат във фарс, тъй като са записани неща от рода на „загубил зрението“ и „не вижда, поради напредналата възраст и ходи с бастун“. Колкото до някогашната велика тосканска военноморска флота, тя е намалена до три галери и няколко помощни съда с общ екипаж едва от 198 души.