Поведението на Козимо по това време говори за сплотено семейство, което се поддържа. Той наследява лукавството на баща си, но у него склонността на Джовани към суха пресметливост и тесногръдие са смекчени. Кръгозорът му е разширен от хуманистичното образование, но явно става по-чувствителен благодарение на съпругата си, която запазва близко и топло присъствие в живота му, дори и когато на практика не е до него. Вкусът на Контесина почти със сигурност повлиява на Козимо, нейната женственост влива живот и обагря интелектуалния му хуманистичен характер. По този начин тя играе немалка роля за оформянето на вкуса на мъжа, чието разбиране за изкуството променя цяла епоха.
През 1420 година Джовани ди Бичи се оттегля и предава управлението на банката на синовете си, като привидно поставя Козимо начело. Тридесет и една годишният Козимо постепенно излиза от сянката на баща си, но отпечатъкът му върху делата на банката бързо започва да се забелязва. Почти сме убедени, че влиятелните личности, с които Козимо се сприятелява в Рим, убеждават Мартин V отново да направи Медичите папски банкери след банкрута на семейство Спини. Козимо оглавява основния финансов бизнес във Флоренция, а след осем години, когато Джовани ди Бичи умира, става глава на рода и водач на влиятелната му фракция във флорентинската политика. Макиавели пише: „Онези, които се зарадваха на смъртта на Джовани, сега съжаляват, защото разбират какъв тип човек е Козимо.“ Бързо се проявяват политическите му умения. Козимо упълномощава брат си Лоренцо да се грижи за всекидневните дела на банката, но продължава да взема важните решения. Същевременно верният, но амбициозен братовчед Аверардо де Медичи се грижи за политическия устрем и организация, подкрепящи каузата на Медичите. Козимо осъзнава, че не е време да се държи настрана. Срещу Медичите се обединяват могъщи сили, а родът все още няма истинска политическа власт — или трябва да се сдобият с власт, или ще бъдат унищожени от многобройните врагове сред управляващата олигархия.
През 1430 година Козимо решава, че Медичите трябва да притежават свой истински дворец, а не наследения от Барди. Избира едно място в края на виа Ларга, сега виа Кавур, която е основната улица, водеща на север от центъра на града, и наема Брунелески, предпочитаният архитект на баща му, когото вече считат за водещия архитект на своето време. Той трябва да направи проект за бъдещия дворец Медичи. Брунелески се заема за работа, а крайният резултат е великолепен и амбициозен проект, който по всеобщо мнение е шедьовър. Козимо обаче се колебае, което е необичайно за него. Отхвърля проекта на Брунелески, след като разпространява, подробности от плановете, за да сондира общественото мнение, вероятно това е било първоначалното му намерение. Козимо заявява, че планът на Брунелески е прекалено показен, един по-скромен проект съответства повече на вкуса на Медичите. В крайна сметка избира проекта на многообещаващия млад архитект Микелоцо, на чиито рисунки е изобразена по-скромна фасада.
Но вътре, далеч от очите на хората, нещата са съвсем различни. Козимо поръчва на скулптора Донатело да направи бронзова статуя на библейския Давид, която ще се намира във вътрешния двор, за да впечатлява всички, удостоени с честта да бъдат поканени в двореца Медичи. Както може да се очаква от Козимо, с поръчката на Давид той прави поредния си умел ход — флорентинците смятат младия Давид, който убива великана Голиат, за символ на своя град — за тях Давид въплъщава триумфа на справедливостта над тиранията, той е олицетворение на прехвалените републикански ценности на града. Така Козимо косвено, както винаги, заявява, че Медичите са на страната на „малките хора“ и че родът взема присърце интересите на народа. Изборът на Давид е и скрито предупреждение към все по-могъщата олигархия — така се виждат Медичите — поддръжници на една справедлива република, срещу всеки, който се опита да установи тиранично управление.