Козимо прави всичко възможно, за да не изглежда като нещо повече от обикновен гражданин на републиката — могъщ, но въпреки това гражданин, при това такъв, който уважава закона като всички останали. Дава пример на обществото, бидейки най-големият данъкоплатец в града, въпреки че на практика доходът, който декларира за плащане, неизменно е по-нисък от същинските му приходи — счетоводните баланси, до които има достъп обществото, са подправени с неимоверно надутите и дори фиктивни суми на дълговете, но никой не желае да подлага на съмнение счетоводните му методи. Ог друга страна тайният му контрол над органите за определяне на данъците и тяхното събиране е пълен, а машината от поддръжници на Медичите прави всичко възможно това да остане така. Всеки, който създава проблеми, може лесно да бъде унищожен чрез наказателна ставка, като се завиши стойността на облаганите с данъци имущество и имоти, а това много бързо се превръща в предпочитания метод на Козимо за премахване на всякаква опозиция. Богатите противници просто биват довеждани до банкрут или пък биват обложени с толкова унищожителен данък, че са принудени доброволно да се отправят в изгнание, при което доверените водачи на партията на Медичите придобиват изоставените имения на ниски цени и ги преразпределят сред преданите. Мирът на Медичите си има своя цена.
Същевременно се прокарват отдавна чакани реформи, които въвеждат определени мерки на засилена демокрация в тайнствената флорентинска политическа система. „Малките хора“ са възнаградени за своята вярност и редовно всяка година приблизително сто от заслужилите представители на тяхната класа получават правото да гласуват по време на избора за Сеньория и така поне на теория самите те имат шанса да бъдат избрани да заемат обществени постове.
Козимо използва значителните си дипломатически възможности и в отношенията си с външните страни, за да покаже на всички стабилността на Флоренция, разбира се, доколкото това е възможно в коварния и крехък свят на италианската политика. Основната сила в Северна Италия остава Милано, управляван от забележителния Филипо Мария Висконти, херцог на Милано, който непрекъснато търси начини да разшири държавата си за сметка на флорентинска територия. За да усложнят още повече положението, изгонените в изгнание Албизи подтикват Милано да нападне Флоренция и да ги възстанови като верни на Висконти владетели. За известно време Флоренция успява да укроти Милано, като поддържа един нелек съюз с Венеция и винаги нестабилната Папска държава.
През 1436 година, само две години след завръщането си, Козимо предприема крайна стъпка, която има дълготраен ефект върху външната политика на града — кани във Флоренция могъщия кондотиер Франческо Сфорца. Този тридесет и четири годишен пълководец е незаконен син на земеделец от Романя, решил да стане кондотиер и приел името Сфорца, което означава „сила“. Франческо наследява баща си като командир, бързо печели уважение със своите закоравели в боя наемници и се сдобива със славата на най-добрия пълководец в Италия. Спечелва си това име благодарение на уменията си на бойното поле и способността си да вдъхва вярност у своите наемници. Сфорца има здрави връзки с Милано и дори храни амбиции да се ожени за незаконната дъщеря на херцога с надеждата да наследи херцогството на Филипо Мария Висконти. Франческо добре осъзнава нарастващата си политическа сила и започва да създава свое кралство в Романя, като окупира територии, официално принадлежащи на Папската държава. Козимо рискува да обърне срещу себе си херцога на Милано и папата, като кани Сфорца във Флоренция, но пресмята, че рискът си струва. Медичи научава от баща си, че за да успееш, понякога трябва да обединиш богатствата си с могъщи, но ненадеждни характери, като Балтазар Коса, с когото има взаимоотношения. Той познава слабостите на такива мъже, но и разбира, че работата с тях изисква невероятни дипломатически умения.
Франческо Сфорца е човек с внушително физическо присъствие, който няма никакво време за етикеция — чертите му са широки и някак груби, но зад този безцеремонен и предизвикващ неприязън маниер се крие известно момчешко очарование. Привидно изтънченият Козимо, който е на средна възраст, разгадава характера на Франческо отведнъж — Сфорца иска да бъде харесван, да бъде ценен заради самия себе си, а не заради името му, вдъхващо страх на бойното поле. Козимо го очарова, отнася се с него сякаш е едно от неговите умни млади протежета хуманисти. Първоначално Сфорца е озадачен, тъй като никога не са се отнасяли към него с такова разбиране и любезност, и много скоро е поразен от Козимо. Това не е преувеличение, защото, след като се завръща в Романя, Франческо започва редовно да пише на Козимо на своята смесица от италиански диалекти, като се обръща към него с „Magnifice tanquam Pater carissime“ („Великолепни и най-скъпи мой почти родителю“). Медичи печели могъщ и опасен приятел.