Козимо е в зенита на възможностите си и навлиза в период, който му спечелва място в историята. Оттук нататък той е повече от един изключително умел банкер, повече и от един лукав и манипулативен управник, повече дори и от щедър и прозорлив покровител. Защото такива хора почти не се помнят извън своята епоха, но Козимо блясва като най-богатият човек на своето време, основател на династия, човекът, насърчил първия разцвет на Ренесанса. И все пак кой е този мъж, който неразривно свързва името на Медичите с един от крайъгълните камъни в западната култура?
Съществуват няколко портрета от негови съвременници, които сякаш ласкаят една сравнително безлична фигура, макар че под блясъка на рафинираността са загатнати наследените от Козимо черти от трудния и предприемчив характер на баща му. Но и този път най-проницателният портрет е рисуван половин век след смъртта на Козимо от Якопо да Понтормо. Тук няма почти никакви опити за ласкателство или измама — портретът сякаш е балансиран, но проницателен психологически образ, окончателна преценка на един забележителен човек.
Чистото изображение на очите носи в себе си далечна нотка на правдоподобност, която вероятно почива на някои по-реалистични съвременни рисунки, които не са запазени. Козимо позира в скромна, но добре ушита, поръбена с кожа алена мантия, а жълтеникавото му и с хлътнали бузи лице е извърнато встрани от художника, разкривайки изпъкналия нос на Медичите и едно голямо, месесто ухо. Но онова, което впечатлява и дори е загатнато в някои от ласкателните съвременни потрети, е позата на Козимо, която е леко извъртяна и изглежда доста неудобна.
Когато остарява Козимо страда от подагра и артрит, но портретът на Понтормо намеква и за нещо повече от късните му физически болежки, говори за нещо дълбоко несигурно в неговия характер. Най-интересни от всичко са ръцете, които съвсем не елегантно са стиснати една в друга, но в същото време в това има и нещо категорично — те привличат внимание с неспособността си да запазят спокойствие — това е синът на човек, издигнал се от народа, човек, който тайно съзнава собствената си погрешимост, своята обикновена човешка природа. Козимо де Медичи може да е наследил предприемчивата природа на баща си, може да е постигнал много благодарение на амбициите си, но е и късметлия и приема щастливата си човешка природа като благословия. Такъв е мъжът, който прави толкова много, за да подпомогне новия хуманизъм, зараждащ се във Флоренция, и играе водеща роля в Ренесанса, който води началото си от него.
7
Зората на хуманизма
Видяхме, че хуманизмът води началото си от такива личности като флорентинския поет от четиринадесети век Петрарка, който умира само петнадесет години преди Козимо де Медичи да се роди. Петрарка открива, че неговата свръхчувствителност на поет не подхожда на непрактичната духовност на средновековното християнство. В произведенията на класическите автори от Древна Гърция и Рим съзира напълно различен начин на живот и вместо да се отрече от живота си в полза на отвъдния, той вижда развиване на една земна чувствителност, силни желания и лични възможности. Вместо да върши добри дела в стремежа си към чисто духовни ценности, вижда възможност да се стреми към пълно изразяване на човешката си природа на този свят.
По-голямата част от оригиналните творения на древните автори са загубени след падането на Римската империя и в началото на Средновековието, а онова, което се запазва, в повечето случаи представлява осакатени и християнизирани коментари върху тези произведения. Петрарка се отдава на издирването на изгубени оригинални ръкописи и по време на пътуванията си из Европа открива известен брой важни произведения, сред които има няколко на римлянина Цицерон, писал за гражданските добродетели и за това как да водиш добър живот, може да бъде от полза както за личността, така и за обществото като цяло. Ето едно ново и положително отношение към живота — оформя се образът на една велика и динамична епоха, предшествала упадъка през Средновековието, а с него осъзнават, че има възможност да пресъздадат тази епоха отново.