Влиянието на Николи във Флоренция е всепроникващо и се простира дотам, че през първите три десетилетия на петнадесети век той оглавява интелектуалния живот на града почти като неофициален министър на културата. Освен поддръжката на прекрасната си къща във Флоренция, той плаща на агенти, които да издирват древни ръкописи из цяла Европа — скъпо начинание, изправило го в крайна сметка на ръба на банкрута. Избавя го Козимо, който дискретно му се притичва на помощ, като нарежда банковите менителници на Николи незабавно да бъдат изплащани във всички клонове на банка „Медичи“. Николо има късмет, тъй като благодарение на хапливия си характер извън кръговете на хуманистите във Флоренция има малко приятели, а дори и сред тях неведнъж участва в ожесточени спорове. Най-честите му кавги обаче се разразяват в дома му с любовницата му Бенвентура, която първоначално е метреса на по-младия му брат, но както пише един съвременен източник, „тази сирена“ успя с „очарование и съблазън да вземе надмощие над благородните принципи на Николи“ и той я открадва от брат си. На свой ред Николо бързо открива, че Бенвентура изисква по-големи символи на внимание, отколкото научната му природа има желание или възможности да й дари, и затова еднообразието на ергенския му живот у дома се превръща в драма, изпълнена с изненади, достойни за оперен сюжет.
Изтънченият вкус на Николи му попречва да създаде свое оригинално произведение, защото, когато започва да нахвърля мислите си, прекалено ясно осъзнава у себе си нещо, на което гледа като на липса на познания, въпреки че работата му оказва дълготраен ефект по свой обиколен път. Николи има навик да прави копия на многото редки ръкописи в своята библиотека. Онези ръкописи, които не може да придобие, често му се дават в заем, за да препише съдържанието им, защото епохата на печатарската преса все още тепърва предстои и това е единственият начин за разпространение на съдържанието на редките произведения. По ирония на съдбата именно това неинтересно занимание оставя най-оригиналната и дълготрайна следа от Николи — един ден изчистеният и четлив, наклонен надясно почерк, който разработва за преписването на ръкописи, е заимстван от първите италиански печатари след смъртта му и става известен като „курсив“.
Влиянието на Николи се простира отвъд литературата и играе формираща роля за вкуса на хора на изкуството като Донатело и Брунелески, които се запознават с Николо в дома на Козимо. Именно Николи разпалва страстта към класическата скулптура у Донатело, пак той отваря очите на Брунелески за чудесата на Древния Рим, които все още лежат в руини сред порутения средновековен град, израснал на негово място. Николи умира през 1437 година и завещава своята библиотека от 800 ръкописа на Козимо. Хуманистът винаги е гледал на сбирката си като на обществено благо, отворено за любознателността на всеки учен или човек на изкуството, който може да се изправи срещу откритите въпроси на нейния собственик, и знае, че Козимо ще продължи тази традиция на достъпност. Четиристотин от ръкописите на Николи съставляват ядрото на бъдещата библиотека „Медичи“, създадена от Козимо през 1444 година, след като най-после се пренася в двореца Медичи на виа Ларга. Козимо добавя манускрипти от собствената си колекция и я превръща в първата обществена библиотека в Европа. Има възможност дори да се заемат ръкописи, а де Медичи непрекъснато я обогатява. В един момент наема ни повече, ни по-малко от четиридесет и пет преписвачи, които само за две години добавят още 200 ръкописа към сбирката. Останалата част от библиотеката на Николи Козимо поделя между личната си колекция и библиотеката, която създава в „Сан Джорджо Маджоре“ във Венеция в знак на благодарност за оказаното гостоприемство по време на изгнанието.
Друго нововъведение в библиотеката на Козимо е, че предлага знания, чийто източник не е Църквата, което е първата открита демонстрация на едно ново светско учение. И обратно, ръкописите, които Козимо набавя за библиотеката в религиозната институция „Сан Джорджо Маджоре“, бележат разширяване на познанието достъпно вътре в Църквата, която губи своя средновековен монопол върху знанието, но първоначално това не представлява конфликт, тъй като светското и духовното познание съжителстват миролюбиво.