Несъмнено най-добрият агент, използван от Николи за издирването на ръкописи из цяла Европа, е Поджо Брачиолини, който става още една от пътеводните светлини в кръга от хуманисти на Козимо, както като писател, така и като колекционер на манускрипти. Брачиолини се ражда през 1380 година и е син на беден аптекар от малкия град Арецо, намиращ се на около шестдесет и пет километра югоизточно от Флоренция. Твърди се, че на осемнадесет години пристига във Флоренция без пукната пара. Някак си успява да убеди да го приемат в университета и започва да следва право, но намира време да изучава и гръцки, като е един от първите, възползвали се от новоназначения преподавател Мануил Хризолорас, който в наши дни е всепризнат като основоположник на класическата филология в Италия. Брачиолини се дипломира през 1403 година и заема пост като писар на папска служба, а когато през 1410 година Балтазар Коса става папа Йоан XXIII, получава поста на главен писар на папските писма и були. През 1414 година Брачиолини придружава папа Йоан XXIII на съдбовния Вселенски събор в Констанц и именно тук става близък приятел с младия Козимо де Медичи, който също е част от папската свита.
След това изглежда, че няколко години Брачиолини работи като наемен ловец на ръкописи и преброжда манастирите в Швейцария, Германия и Франция, за да издирва изгубени древни манускрипти за различни работодатели, в това число Николо Николи и Козимо де Медичи, който отскоро е започнал да събира книги и древни писания. Брачиолини има възвишената цел да търси знание, но това не му пречи да използва непочтени методи, за да получи онова, което иска — прави копия на ръкописи, дори когато има изрична забрана, и често подкупва или подлъгва несъгласните абати. Когато се натъкне на тайно скривалище сред прашните манастирски изби, използва скрит джоб в пелерината си, никой не разбира за кражбата и по този начин науката в Италия е подкрепена за пореден път, а откривателят получава съответното щедро възнаграждение. Така Брачиолини има възможност да продължи да пътува като заможен гражданин, както е свикнал, а в интерес на истината, твърдят, че охотата му за древните знания се равнявала единствено на апетита му за хубава храна и красиви жени.
Сред откритията му са цял куп забравени древни ръкописи, намерени в тъмницата на една кула в швейцарския манастир „Сен Гален“, но най-известното му откритие става факт през 1417 година, когато изважда на бял свят пълния манускрипт на „За природата на нещата“ от римския автор от първи век преди Христа Лукреций. Произведението е изгубено след падането на Римската империя и само благодарение на кратките позовавания в работите на други автори не е забравено. „За природата на нещата“ е дълга поема, чиито шест книги включват полунаучно обяснение за вселената, а голяма част от него води началото си от древногръцки философи като Демокрит и Епикур, описващи изненадващо съвременна вселена като структура, изградена от атоми и управлявана от законите на науката, в която боговете не играят никаква роля. В „За природата на нещата“ Лукреций възприема епикурейските възгледи, че човек трябва да преследва удоволствията и да избягва болката, философията е предназначена да излекува човечеството от страха му от смъртта и боговете, а религията се появява като чудовище, чийто отвратителен лик се взира надолу от един далечен край на небето. Според Лукреций Епикур достига отвъд „огнените предели на света“ и прозира в самото ядро на истината за природата. Преди почти хилядолетие и половина Лукреций ясно изразява повечето от онова, което все още остава в зародиш в ранните хуманистични възгледи — в него човечеството вижда стимул да се открие и да открие механизмите на един свят, свободен от метафизично влияние.
Брачиолини изпраща ръкописа на Лукреций на Николи във Флоренция, където последният старателно го копира със своя педантично точен курсив. Това се оказва удачна предпазна мярка, тъй като ръкописът, открит от Брачиолини, е изгубен и всичко, което ни е известно днес, знаем от копието на Николи. На следващата година след чудотворното откритие Брачиолини заминава за четири години в Англия, където се надява да направи нови открития, но е разочарован, защото влажният климат покрива много от древните манускрипти с плесен и ги прави нечетими. Постъпва отново на папска служба след завръщането си в Италия и има възможност да продължи с издирването на ръкописи и със създаването на собствените си произведения. За разлика от много други длъжности в Курията за тази не му се налага да дава обет за безбрачие и впоследствие, на петдесет и шест годишна възраст, решава да се задоми и се жени за осемнадесетгодишно момиче, което в допълнение към четиринадесетте незаконни деца му ражда още шест.