Животът, воден от Козимо, го прави особено податлив на философски размисли. Строго погледнато лихварството, благодарение на което процъфтява банката му, е смъртен грях и това го тревожи. А и непочтените политически машинации, чрез които управлява града, го карат да се замисли над нравствеността на своя живот. Зад разсъдливата хуманистична фасада се таи една все по-разяждана от вина душа, а разсъжденията на Платон за безсмъртието на същата тази душа и идеалната република, управлявана от философ-владетел, както и качествата, необходими за воденето на един добър живот, силно го вълнуват.
В крайна сметка Фичино създава свои неоплатонични идеи по тези въпроси. Той смята, че безсмъртието на душата зависи от ролята, която играе приживе в божествените свойства на разума — единството и независимостта. Според Фичино произведенията на древногръцките философи създават предварителна представа за истината на християнската религия и той се стреми да обедини езическата философия на Платон с християнството в една ясно хуманистична религия. Вижданията на Платон за красотата, истината и абсолютното заемат централно място в мисленето на Фичино, в резултат на което неговите интерпретации на тези идеи упражняват изключително голямо влияние сред артистичните и литературни хуманистични кръгове във Флоренция. Фичино много точно пише, че красотата „не е в сенките на материята, а в светлината и формата, не в тъмната тлен на тялото, а в чистата му пропорция, не в мързеливото и петнящо бреме на плътта, а в броя и мярката.“ Това с лекота би могло да бъде определено като манифеста на хората на изкуството в периода на хуманизма.
Въпреки това Фичино не приема всички прояви на човешката природа, идеите му по-скоро клонят към духовното и едва на тридесет години той става, свещеник. През една зимна вечер, когато чете копие на Лукрециевата „За природата на нещата“, толкова се отчайва от епикурейската й материалност, че я запраща в огъня. Козимо не е единственият разтревожен от дълбоките противоречия, които излизат на бял свят, когато се опитва да води нов начин на живот.
8
Изтокът срещу Запада
Само четири години след като се връща от изгнание, Козимо осигурява най-големия международен триумф за Флорентинската република. През 1439 години градът е домакин на великия Вселенски събор, свикан, за да се изгладят различията между Римокатолическата църква и Православието на Константинопол, известен още като Византион, а в наши дни като Истанбул.
Схизмата между Курията и Византийската църква води началото си от късната епоха на Римската империя, когато християнизираната империя се разделя на две. Източната, гръцка църква поддържа строга ортодоксалност и настоява, че не бива да има никакви отклонения от доктрините на християнството, а Римската, западна църква до известна степен се развива през вековете и в резултат на това нито една от двете църкви не смята, че другата прилага истинското християнство.
През 1204 година схизмата допълнително е задълбочена, когато кръстоносците от Четвъртия поход на път за Светите земи се озовават под стените на Константинопол. Сред безпътния хаос, който настава, кръстоносците изнасилват и грабят из целия град, и поставят пияна проститутка на трона на императора в „Света София“. След подобно пълно разложение на нравите всякакви надежди за обединяване между Рим и Константинопол изглеждат нереалистични, но два века по-късно отоманската армия завладява по-голямата част от днешна Турция и вече заплашва самия Цариград. Византийският император Йоан VIII Палеолог се обръща към папата с молба за помощ „в името на Христа“. Папа Евгений IV отговаря с предложение водачите на двете църкви да се срещнат и да разрешат доктриналните различия, византийският император се съгласява и се отправя по море начело на делегация от 700 души, сред които има двадесет и трима владици, за среща в северноиталианския град Ферара.
Византийската делегация пристига във Ферара през януари 1438 година. По това време градът мръзне под студените напори на вятъра от Алпите, а градските власти не са в състояние да подслонят голямата римска делегация, както и неочаквано голямото пратеничество от Константинопол. Папа Евгений IV прекарва почти целия си живот в манастир и няма никакви финансови познания, вследствие на което затъва в големи дългове. Като домакин от него се очаква да плати за византийския император и сякаш безбройната му свита, в която влиза дори и менажерия с възможно най-екзотични животни. Първоначално папа Евгений IV заема от банка „Медичи“ 10 000 флорина, но те се оказват безнадеждно недостатъчни и той е принуден да вземе още 10 000 флорина, но дори и те не стигат. Без да се посъветва с банкерите от рода Медичи, успява да вземе още един голям заем, но само след като бива убеден да заложи като гаранция цялата средновековна крепост в Асизи.