В летните вечери след обилната храна и когато теологичните спорове останат встрани, започват частните срещи на учените в дворците, където са настанени делегатите от Изтока. Особено интересни са онези сбирки, чийто домакин е владиката Васарион, прочут теолог и философ, който идва от Трапезунд на Черно море. Друга водеща фигура на тези срещи е Гемистос Плетон, който няма равен в познанията си върху Платон. Козимо и приятелите му хуманисти с благоговение слушат Плетон, когато тълкува идеите на Платон. Хората са като оковани затворници в тъмна пещера с лица, обърнати към стената, а светът, който виждат, се състои само от сенките, играещи върху стената на пещерата. За да постигнат просветление и да прозрат истината, те трябва да извърнат поглед от света на сенките и да се изправят пред истинската същност на идеите, съществуващи в светлината извън пещерата.
Не така живее Козимо обаче, напротив, той винаги е бил земен човек, който отдава голямо внимание на счетоводните книги и непрекъснато прави планове за осъществяването на политическите си намерения. Въпреки това нещо в Платоновия идеализъм докосва характера му и вероятно удовлетворява някаква дълбока и незадоволена духовна нужда в него, което може би е остатък от младежкото му влечение към античността, което баща му го принуждава да изостави. Именно тези беседи с византийските философи вдъхновяват Козимо да поръча на Фичино латинския превод на произведенията на Платон, така че да може сам да ги чете. Същевременно Козимо започва да мечтае за създаването на школа, подобна на създадената от Платон в Атина преди повече от 1 800 години. Той основава във Флоренция Платонова академия, където философските идеи се обсъждат и разпространяват сред споделящите същите възгледи интелектуалци, които са и факлоносците на новото познание.
След четири дълги и знойни летни месеца, изпълнени с препирни, Вселенският събор най-после постига съгласие върху теологична формулировка, която позволява на двете църкви да образуват единен християнски свят — схизмата, продължила шест века, най-накрая приключва. Папата е признат за всеобщ предводител на Църквата, а византийците се съгласяват на компромис по жизненоважния въпрос, свързан със Светия дух. Съгласяват се на тази стъпка, защото гърците не са убедени в своята точна доктринална позиция по проблема, като основната причина се дължи на това, че незнайно как забравят съответните сборници с древни текстове в Константинопол.
На 6 юли 1439 година се провежда последното събрание на събора, на което тържествено са подписани договорите, скрепяващи обединяването на двете църкви в единен християнски свят. Според Веспасиано: „Цяла Флоренция се бе изсипала, за да наблюдава благородното събитие.“ От едната страна е папата със своята делегация, „а от другата има стол, покрит с коприна, на който седи византийският император, облечен в пищните си одежди от Дамаски брокат и с корона по гръцки маниер, на чийто връх има великолепен скъпоценен камък. Той беше много красив мъж с брада, подстригана по гръцки.“ Прокламацията е прочетена първо на латински, а после на гръцки: „Нека небесата тържествуват, а на земята да настъпи всенародно веселие, защото стената, разделяща Западната и Източната църква, падна. Мирът и съгласието се завърнаха.“ Римските кардинали и гръцките владици радушно се прегръщат, преди да коленичат пред папския престол.
После император Йоан VIII Папеолог отплава обратно за Константинопол, за да очаква войските, обещани му от папата в защита на града от турците. Но когато се завръща и условията на споразумението стават известни на обществото, народът бива обзет от силен гняв и се вдига на бунт. Константинопол не иска да има нищо общо с новото споразумение, което е анатема за вярата им. Съглашението се разпада и съдбата на Константинопол е неизбежна, само след десетилетие, през 1453 година, султан Мехмед Завоевателят и несметните му османски орди пристигат пред стените и обсаждат града. В крайна сметка непристъпните стени са пробити и османските войски се изсипват в Константинопол. През следващите три дни, докато траят кръвопролитията из столицата, главата на последния византийски император Константин IX Палеолог е отрязана от тялото с ятаган и поставена на една колона сред радостните викове на тълпите на Хиподрума.