При все това обаче „Давид“ на Донатело си остава загадка, Давид е емблематична фигура на Флорентинската република — героят, сломил колоса на потисничеството, който е и символ на свободната от властта на аристократите република. Това обяснява защо статуята е поръчана първоначално, така както хомосексуалността на Донатело обяснява защо поръчката е изпълнена точно по този начин. Но дали от Донатело се е очаквало да създаде такава статуя наистина? Със сигурност има предварителни скици и модели, видени от Козимо, така че вероятно е знаел какво следва, но защо завършената работа се приема толкова добре, че е поставена на почетно място в двора на двореца Медичи? Не разполагаме с информация дали скулптурата предизвиква някакви полемики, когато е поставена там за първи път, напротив — родът Медичи, и особено Козимо, много я харесват, въпреки че не е точно най-подходящата статуя, олицетворяваща републиканска Флоренция, всъщност от тази гледна точка тя е напълно неподходяща.
Но ключът към тайната на статуята вероятно се крие в самата й неуместност — нейната върховна красота извисява всяка конкретна сексуалност до едно почти хермафродитно ниво и всъщност може да таи езотерично послание. В класическата митология хермафродитът е завладяващ образ, съчетание на Хермес и Афродита, който обаче играе важна роля в алхимията и херметизма, които също преживяват възраждане през Ренесанса заедно с други езотерични „науки“ като астрологията, магията и геомантията. Всички те процъфтяват в Константинопол и достигат до Западна Европа заедно с потока от ръкописи и последователи, предшестващи упадъка на Византийската империя, а в резултат на това Ренесансът преживява възраждане на рационалното и ирационалното познание. (Показателен за тази двоякост е фактът, че преди да завърши превода си на Платон, Фичино се отклонява, за да преведе „Корпус Херметикум“ на гръцкия алхимик Хермес Трисмегист.) Има вероятност „Давид“ на Донатело да е сътворен с намерението да олицетворява обобщение на познанието или на абсолютната красота, чиито алюзии обаче ни убягват в наши дни. Съчетанието на мъжка и женска сексуалност не са чужди на Платоновия идеал за човешкото съвършенство.
10
„Баща на отечеството“
Знаем, че Козимо де Медичи е инстинктивно предпазлив човек, когато става дума за личния му, политическия и професионалния му живот. Тогава защо е толкова разточителен в своето покровителство? За това има няколко причини и всяка е неделима част от сложния му характер. Първо, изпитва вина, защото християнството все така изрично забранява лихварството, въпреки че Църквата си затваря очите: „Ако дадеш в заем пари… не искай лихва.“ (Изход 22:25) — има още много други отпратки, които ясно го формулират. Козимо не забравя и присъдата, изречена от Христос: „И още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие.“ (Мат. 19:24) През целия си живот Козимо е благочестив християнин и настоява счетоводните книги на банка „Медичи“, подобно на другите банки от епохата, да започват с надписа „Col Nome di Dio е di Bona Ventura“, което съобразно контекста често се превежда като „В името на Бог и Печалбата“, защото последното е значението на „щастлива случайност“ за един банкер. Козимо навлиза в средата на своя живот и конфликтът между вярата и земните дела започва да трови съзнанието му. В началото на четиридесетте си години има лична аудиенция при папа Евгений IV по време на неговото пребиваване във Флоренция. Папата предлага за спасение на душата си Козимо да финансира реконструирането на манастира „Сан Марко“ и де Медичи веднага наема Микелоцо, за да се заеме със задачата, за която в крайна сметка похарчва повече от 30 000 флорина. Сумата е огромна, но изглежда Козимо е взел проекта много присърце и дори запазва килията си в „Сан Марко“, където от време на време се оттегля за размисъл. Тогава започват и теологичните му дебати с помощник абата Антонио Пиероци, който е дребен, емоционален мъж със строг и забележителен характер, чиито изключителни духовни качества са причина да го канонизират след смъртта му.