През 1451 година Ачиайоли е изпратен към Франция, където ораторското му майсторство очарова Шарл VII, както си му е редът, и кралят обещава да признае съюза на Милано и Флоренция за следващите две години. Флоренция е лишена от търговията с Венеция и се обръща към Франция. Уверението на Шарл VII означава, че разрастващата се търговия между двете държави може да продължи за известно време. Но Ачиайоли е принуден да направи малка отстъпка — Милано и Флоренция не трябва да се противопоставят, ако Франция предяви претенции към Неаполитанското кралство. Това означава, че френският претендент Рьоне д’Анжу може да потегли на юг към Неапол, като безпрепятствено прекоси флорентинска Тоскана.
Козимо остава предпазлив към намесата на Франция в Италия и неочаквано му се отдава възможност да противодейства на това. През 1452 година императорът на Свещената римска империя Фридрих III преминава през Флоренция на връщане от чисто формалната му коронация от папата. Козимо заповядва императорът и свитата му от 1 500 австрийски рицари да бъдат настанени и забавлявани за сметка на града, а банка „Медичи“ получава нареждане да покрие всички дългове на бързо изпразващата се градска хазна. Цената е огромна, но срещу нея купува трайното благоволение на императора. Гражданите на Флоренция обаче не са толкова впечатлени и броженията срещу Медичите се увеличават. Стойността за издръжката на Сфорца в Милано се оказва един от основните разходи на градската каса — голямата му армия от наемници не се бие, но въпреки това трябва да й се плаща, а сега населението на Флоренция финансира пиянските пристъпи на хилядите недодялани австрийски рицари. Кое е следващото, което Медичите ще поискат?
Тогава ги сполетява нещастие: кралят на Неапол Алфонсо е вбесен, че Флоренция признава френските претенции към трона му, и изпраща армия под командването на незаконния си син Феранте, която да нахлуе във Флорентинската република. Новините, че Феранте и войската му прекосяват южната граница и напредват от юг край село Ренчине, бързо достигат до Флоренция. В града настъпва смут, вината за това нещастие се приписва на Медичите. Козимо е ужасен, но запазва самообладание. В един миг в кабинета му в двореца Медичи нахлува обзет от паника търговец, който крещи: „Ренчине падна!“ Козимо спокойно вдига поглед и озадачено пита: „Ренчине? Къде е Ренчине?“ Сякаш това няма никакво значение.
Козимо уверява хората край себе си, че няма повод за тревога, но не след дълго и той губи самообладание. Докато обзетите от страх граждани на Флоренция се тълпят пред двореца Медичи и настояват да узнаят какво ще се случи с тях, Козимо се дотътря до спалнята си на горния етаж. На шестдесет и четири години всичко изведнъж му идва прекалено много. Някои хроникьори твърдят, че се преструва на болен, други — че наистина се разболява от тревога, най-вероятно преживява малък нервен срив. Абсолютният властник не може да понесе мисълта, че губи контрол, че този път губи всичко и нищо не може да направи по въпроса.
В този миг до Флоренция достигат новините, че Рьоне д’Анжу и невероятната му френска армия е прекосила границата и се отправя на юг, за да нападне неаполитанците. Сякаш по чудо Флоренция е спасена. Козимо се оттегля в провинциалното си имение в Кафаджиоло в планините, за да се възстанови, и постепенно възвръща предишното си хладнокръвие. Но сега е изправен пред друга заплаха. През 1453 година двугодишната гаранция за подкрепа от Шарл VII изтича, което означава, че венецианците могат да нападнат всеки миг. Но още веднъж късметът не изневерява на Флоренция, тъй като в Европа достигат новините за унищожителен удар, нанесен на Венеция: Константинопол пада под ударите на османските турци. Това е катастрофа за венецианската търговия и далечните й гръцки и адриатически притежания зависят изцяло от милостта на турците. Много скоро обаче разбират, че това не е само катастрофа за Венеция, защото цяла Италия е застрашена от османците. През 1454 година Венеция, Флоренция, Милано и Папството се обединяват в Свещена лига срещу турските неверници, към нея скоро се присъединява Неапол и в Италия настъпва мир.
Козимо де Медичи твърдо вярва, че „търговията сближава народите и обсипва със слава онези, които рискуват в нея.“ В това се състои съществената разлика между него и съперниците му на италианската и европейската сцена. За крале, херцози, принцове, императори и папи на дневен ред стоят вечните власт и териториални амбиции. С изключение на Венеция — показателно е, че и тя е република — търговията не е от първостепенно значение, подобно нещо е за търговците и банкерите. Козимо не е заинтересуван от безсмислени конфликти, в това той е много съвременен управник. Но се интересува от пари, на които гледа като на основа за могъщество, а този му интерес поне отчасти се споделя и от гражданите на Флоренция. Преследването на личното му благоденствие и това на Флоренция се оказват също толкова рисковани, колкото стремежа на всеки крал към слава и завоевания. В международната политика Козимо е достатъчно прозорлив, за да подкрепи Сфорца — избор, който напомня за рискованата подкрепа, оказана от баща му на Балтазар Коса. Но Балтазар става папа и поверява на Медичите доходоносните папски сметки. Сфорца обаче става само херцог на Милано и крайъгълен камък в политиката на Козимо за постигане на мир, но и неспирно източва финансите на Медичите. Основният източник на приходи за банка „Медичи“ остават постъпленията от Римската курия и връзката с Рим е толкова жизненоважна, колкото и тази с Милано.