Родът Паци има изтъкнато флорентинско потекло и е сред най-знатните семейства в града от почти 500 години. Един от първите представители на фамилията се завръща от Първия кръстоносен поход с няколко камъчета, отчупени от Христовия гроб в Йерусалим, които се намират в църквата „Сант Апостоли“ и са най-почитаните реликви на Флоренция. В миналото Паци имат аристократична титла, но през четиринадесети век се отказват от нея, за да станат членове на банкерската задруга. Създадената от тях банка много бързо процъфтява до такава степен, че във Флоренция я смятат за единствената, която донякъде може да съперничи на банка „Медичи“. Поръчват на Брунелески да построи семейния дворец, а данъчните регистри показват, че до 1457 година Паци са вторият по богатство род във Флоренция. Пиеро де Медичи го забелязва и урежда любимата по-голяма сестра на Лоренцо Бианка да се омъжи за Гилелмо де Паци, по-малкия брат на Франческо. Бракът обединява двете семейства и те вече поддържат едно приятелско съперничество, а Гилелмо става близък приятел с Лоренцо, прекарва доста време в дома му и ходи с него на лов.
От друга страна обаче, Франческо де Паци силно завижда на Медичите за успеха им. Той е надменен и превзет човек, който негодува срещу важността, която си придават Медичите, завижда им за властта и парите и най-после успява да нанесе сериозен удар върху богатството на рода, като си подсигурява папските авоари. Според него само парите на Медичите пречат на рода Паци да получи политическа власт във Флоренция. Сега е времето да удари, преди Медичите да успеят да се възстановят.
Франческо де Паци много добре знае, че Медичите имат няколко могъщи врагове, които с готовност ще му помогнат във всяко начинание срещу тях. Като за начало се обръща към новия владетел на Имола, недодялания и враждебен Джироламо Риарио, който вече дава знак, че иска да разшири властта си. Риарио заявява, че с голямо удоволствие, ще се погрижи за убийството на Лоренцо де Медичи. Следващият, към когото Франческо де Паци се обръща, е Франческо Салвиати, един от най-ожесточените противници на Лоренцо, назначен за архиепископ на Пиза от Сикст IV. Поетът и приятел на Лоренцо Анджело Полициано умело описва Салвиати като „невежа, отнасящ се с презрение към човешките и божиите закони, затънал в престъпления и позорни деяния от всякакъв вид“. Лоренцо се противопоставя на назначението на Салвиати в Пиза и цели три години не му позволява да прекоси флорентинската територия, за да заеме поста си, като по този начин го лишава от финансовите облаги, които му носи назначението. Архиепископ Салвиати с готовност приема да заеме водеща роля в заговора.
После Фраческо де Паци наема кондотиера Джан Батиста да Монтесеко, който получава заповед да разположи войските си в Имола и по други стратегически точки на източната планинска граница на Флорентинската република. Трябва да чакат удара на заговорниците и тогава да тръгнат в бърз ход към Флоренция. Градът ще е объркан заради убийството на Лоренцо, но хората с удоволствие ще посрещнат края на тиранията на Медичите и ще се вдигнат в подкрепа на заговорниците, войските му няма да срещнат никаква съпротива и няма да са принудени да проливат кръв. Паци и Монтесеко знаят, че Флоренция повече не може да разчита на невероятните умения на Монтефелтро, който вече е щастлив като херцог на Урбино.
Заговорниците заминават за Рим, където Сикст IV им дава благословията си, като описва Лоренцо с думите „зъл и низък боклук, който не показва никакво уважение.“ После придобива лицемерно благочестив вид и предупреждава заговорниците, че не трябва да има кръвопролития, защото няма как папата да одобри отнемането на човешки живот. Заговорниците обаче знаят, че не могат да постигнат целта си без проливането на кръв, така че според Монтесеко, който присъства на срещата, продължават да притискат понтифекса, като в крайна сметка му заявяват: „Свети отче, доволен ли сте, че ние управляваме този кораб? И че го управляваме добре?“ Папата най-после кимва в знак на съгласие: „Доволен съм.“ Монтесеко, както и другите заговорници, не се съмняват, че Сикст IV напълно съзнава деянието, за което дава своето съгласие.