Съпругата на Лоренцо Клариче се разболява и дробовете й се раздират от кашлица заради влагата, но това всъщност е началото на белодробната туберкулоза, от която умира след десет години.
Полициано е унил, Клариче възмутена, а неприязънта им един към друг се увеличава с всеки следващ сив и пропит от дъжда ден. Разривът настъпва бързо — Клариче с ужас разбира, че преподавателят учи децата й на латински от езически класически текстове, вместо от християнски текстове, като псалмите например. Полициано категорично отказва да обрече учениците си на набожността на тяхната скучна провинциална майка, при което Клариче избухва и го изгонва.
Двамата бързат да пишат на Лоренцо, като излагат своята гледна точка за случилото се. „Донесох хиляди обиди“, оплаква се Клариче. „Когато ме изслушаш, ще разбереш, че не съм прегрешил“, настоява Полициано. Междувременно Лоренцо се завръща във Флоренция, като обезумял се опитва да спаси топящите се финанси на банка „Медичи“ и се бори да избави републиката, докато гражданите й се отчайват от новините за наближаването на неаполитанската войска. Дори международните кризи не могат да попречат на домашните.
Има вероятност заради този сблъсък след няколко месеца Полициано да е поканен да придружи Лоренцо и да му вдъхва смелост по време на дръзката му мисия при крал Феранте в Неапол. Но в онзи момент разсърден напуска Тоскана и заживява в двора на кардинал Гонзага в Мантуа. След година, прекарана в нацупено изгнание, Полициано най-после е изкушен от Лоренцо да се завърне във Флоренция. Лоренцо се опитва да поправи разрива и урежда Полициано да бъде назначен за преподавател по гръцки и латински във Флорентинския университет и да получи поста на каноник на катедралата, който представлява добре платена синекурна длъжност, но вече няма право да живее в двореца Медичи. После го наема да възпитава и пълничкия му тринадесетгодишен втори син Джовани, за когото таи големи надежди — вече е успял да убеди новия папа Инокентий III да направи Джовани кардинал и момчето се нуждае от подходящо образование, което да го направи годен за високия сан. Младият Джовани никак не прави добро впечатление със своя голям, характерен за Медичите нос, който стърчи от облото му лице, и с издадената брадичка на Медичите, заради която устата му е винаги отворена. Полициано обаче бързо открива, че Джовани притежава голяма част от ума и решителността на баща си. На Лоренцо трябва да му е било ясно, че светският и духовит Полициано никак не е подходящ за възпитател на бъдещ църковен прелат. Както ще видим по-късно, въздействието на Полициано върху Джовани има много важни последствия.
През същите тези години Полициано написва на тоскански диалект голяма част от най-добрите си стихотворения и в резултат на това тосканският още повече се утвърждава като език на образованието в Италия. Изтънченият стил и ерудиция на стиховете спомагат за доразвиването на една обществена идея, която се разпростира над цяла Италия, — тази за кавалерството. В миналото разбирането за кавалерство и по-изтънченото поведение, с което то се свързва, важи само за дворовете на благородниците, но дори и там изтънчеността липсва. С настъпването на Ренесанса, особено във Флоренция, където Медичите нямат благороднически произход, идеята за кавалерство започва да придобива популярност. Фините обноски, изтънчената реч, изисканият външен вид, тънко изказаната оценка за изящните изкуства — всички те вече са достъпни за стремлението на по-широк кръг от обществото.
Типичен пример за това е новият херцог на Урбино Федериго да Монтефелтро. Той започва кариерата си като кондотиер, свикнал да командва грубите наемници. По-късно обаче превръща отдалечения град Урбино в рай за ренесансовата култура. Архитектурата, изобразителното изкуство, дори поезията и музиката процъфтяват в едно някога провинциално и изостанало селище. (Именно тук се ражда и израства Рафаело — този малък планински град притежава културен дух, за да отгледа този гений на Късния ренесанс.)
Във Флоренция хората на изкуството, философите и поетите започват да превръщат поведението си в „кавалерско“ и скоро други италиански градове последват примера им, макар че поне за известно време това си остава изключително италианско явление. Изтънчените обноски се възприемат от търговци, общински служители, военни и свещеници. Остроумната, изящна и ерудирана поезия на Полициано се счита за нагледен пример за новите леко поднасяни изисканост и познания, очаквани от един кавалер.